Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 8

Лицето на жената беше набраздено от сълзи. Те вече бяха размазали туша около очите й, който се стичаше по лицето, и бяха започнали да унищожават напластения фон дю тен. Жената по начало не беше красива, а сега на всичкото отгоре скръбта бе пронизала като с кама очите й и рушеше безмилостно маската на хубостта, която си бе надянала за пред света, маска, която съобщението за смъртта разкъсваше парче по парче.

Детективът Бърт Клинг седеше срещу нея и я наблюдаваше. Не обичаше да разпитва жени, още по-малко плачещи жени. При убийства и самоубийства жените винаги плачеха. Чувстваше се неловко в присъствието на плачеща жена. Отскоро беше детектив, при това съвсем млад детектив, и още не бе усвоил нито умението да съчувства, нито лекотата при общуването, които притежаваше един опитен детектив като Карела. Сълзите на жената размиваха нещо повече от старателно гримирано-то й лице. Размиваха и външната самоувереност на Бърт Клинг, който сега седеше като провинил се ученик, неспособен да промълви и дума.

Холът бе обзаведен уютно и с вкус. Мебелите не бяха скъпи, но имаха изчистени модерни линии, без тромавостта и тежестта, които убиват пространството и карат малките апартаменти да изглеждат претрупани. Бяха тапицирани в жизнерадостни светли цветове, рязко контрастиращи с жената, седнала на дивана и попиваща с кърпичка очите и лицето си, цялото на кафяви бразди. На стената над канапето висеше огромна цветна снимка на жизнелюбиво червенокосо момиче, фотографирано на фона на поле с изкласила пшеница. Главата му бе отметната назад и яркорижата коса струеше върху раменете. Лицето му излъчваше такава неподправена радост от живота, че Клинг се сети за лицето, което бе видял върху дървения под на магазина. Замисли се мимолетно за живота и смъртта, за радостта и скръбта.

— Това е Ани — каза жената, проследила погледа му.

— Да — отвърна Клинг.

— Тази снимка е правена преди седем години. По време на медения й месец. Тогава отидоха във фермата на баща му в Индиана. Прекараха там един месец. Беше толкова щастлива.

— Тед Бун — каза Клинг. — Нали така се казваше мъжът й?

— Да, Теодор. Аз винаги го наричах Теодор. Беше добро момче. Фотограф. Той направи тази снимка. Увеличи я от съвсем малък формат. Много е талантлив.

— Имате ли представа защо се разведоха?

— Да.

— Защо?

— Той надрасна дъщеря ми. — Жената не вложи чувства в тези думи, изрече ги просто като констатация.

— Какво имате предвид, госпожо Травейл?

— Той просто надрасна дъщеря ми. Ани не беше много умна. Тя ми е… тя ми беше дъщеря, но не беше много умна. Винаги забавна, пълна с живот, сигурно познавате такива момичета. Винаги се смееше и танцуваше… и въобще беше весела. Теодор я хареса. Много момчета я харесваха. След време обаче — тук госпожа Травейл замълча и макар че на лицето й продължаваше да е изписана скръб, сега тя не мислеше за смъртта. Опитваше да изрази с думи неща, които навярно не бе споделяла с никого, неща, които една майка не говори дори на дъщеря си. Сега обаче странницата Смърт се бе намесила и вече нямаше тайни, нямаше чувства за укриване, нито опасност да се уязви нечие самолюбие — Теодор израсна. Не само с фотографията, за нея бях сигурна, че ще постигне голям успех, но и тук — докосна тя слепоочието си. — Искаше нещо повече. Беше жаден да научи повече, да трупа опит, да получава нови стимули. Ани не можеше да му ги даде. Затова той поиска развод.