Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 15

Оставих чашата си на масичката до стола и се изправих:

— Благодаря за почерпката. Може би някой друг път…

— Само минутка — спря ме тя. — Моля ви седнете. Извинявам се заради Тък. Но вие имате работа с мене, не с него. Имам предложение, което може би ще ви се стори привлекателно.

— Оттеглил съм се — подсетих я аз.

— Може би сте видели кораба на космодрума. През две клетки от мястото, където вие се приземихте.

— Да, видях кораба. И много го харесах. Ваш ли е?

Тя кимна:

— Капитане, имам нужда от човек, който да управлява кораба. Бихте ли се заели с тази работа?

— Защо точно аз? — попитах я. — Положително има и други хора.

— На Земята? — Тя поклати глава. — Колко квалифицирани космонавти мислите, че има на Земята?

— Предполагам, че не са много.

— Няма никакви — отсече тя. — Или почти никакви. Няма хора, на които бих могла да поверя този кораб.

— Нека се разберем. — Аз отново седнах. — Откъде знаете, че можете да поверите този кораб на мене? Какво знаете за мене? Откъде разбрахте, че съм пристигнал на Земята?

Тя ме погледна право в очите, като малко примижа, както навярно примижаваше, когато насочваше пушката си към нападащия я звяр:

— Мога да ви имам доверие, защото няма къде да отидете. Навсякъде из космоса ви търсят. Можете да намерите сигурност единствено, ако се придържате към кораба.

— Така е — признах аз. — Но как ще потегля към космоса. Патрулите…

— Капитане, повярвайте ми, нищо не може да догони този кораб. А ако някой си е поставил това за цел, бързо ще се умори от преследването. Пътят ни е далечен и тежък. Няма да си струва да ни гонят. Освен това, мисля, че може да се уреди никой да не разбере, че сте излезли в космоса.

— Това е много интересно — кимнах аз. — Бихте ли могли и да ми обясните къде би трябвало да отидем?

— Ние не знаем къде трябва да отидем — отвърна тя.

Това, разбира се, беше пълна глупост. Човек не предприема полет, ако не знае къде отива. Щом не иска да ми каже, защо просто не си признае?

— Но господин Смит знае — допълни Сара.

Обърнах се и го изгледах — голяма незряща купчина, струпана на стола, с млечнобели очи на отпуснатото лице.

— В главата си чувам глас — обясни той. — Поддържам контакт с някого. Имам приятел там.

О, чудесно, помислих си. Значи всичко се свежда до това. Той чувал глас в главата си.

— Оставете аз да се досетя — казах на Сара. — Този религиозен господин ви е довел господин Смит.

Тя изведнъж се разсърди. Лицето й побеля, а сините й очи се стесниха и заприличаха на блестящи ивици лед.

— Прав сте — студено процеди тя, — но това не е всичко. Знаете, разбира се, че Найт е бил придружаван от робот.

— Робот на име Роскоу — кимнах аз.

— А че този робот е бил телепатичен?

— Такова нещо не съществува — възразих аз.

— Не, има го. Или по-скоро имало го е. Аз съм проучила всичко, капитане. Разполагам с техническите данни специално за този робот. И ги имах дълго преди господин Смит да се появи. А също и писмата, които Найт е пращал на някои свои приятели. У мене са може би единствените автентични документи от Найт и за онова, което е търсел. Всичко е придобито дълго преди двамата господа да се появят и е взето от място, което те не биха могли да знаят.