Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 14

— Забравих — обърна се тя към мен, като видя, че ги разглеждам. — Извинявайте. Вие изобщо не сте чували за мене — докато получихте бележката ми, искам да кажа.

— Извинете, мадам.

— Аз съм балистичен ловец — представи се тя с повече гордост, според мене, отколкото поводът изискваше.

Положително бе забелязала, че не разбирам.

— Използвам само балистични пушки — обясни тя. — От тези, които стрелят с куршум, изтласкан от взрив. Това е единственият спортен начин за ловуване. Необходимо е да умееш добре да си служиш с пушката, а понякога и да си смел. Ако не уцелиш жизненоважната точка върху съществото, по което стреляш, то има възможност да се нахвърли върху тебе.

— Ясно — кимнах аз. — Спортна дейност. И вие, разбира се, я владеете до съвършенство.

— Не винаги е така.

Един робот внесе напитките и ние се настанихме по-удобно с чаши в ръце.

— Имам чувството, капитане — подхвана Сара, — че на вас това не ви допада.

— Нямам никакво мнение — отвърнах аз. — Нямам данни, които биха ми позволили да оформя мнението си.

— Но вие сте убивали диви същества.

— Няколко, но никога не съм бил воден от онова, което се нарича спортен инстинкт. Понякога за храна. Друг път, за да спася живота си. — Отпих от чашата си. — Не съм поемал рискове. Служа си с лазерна пушка. Тя ги прогаря дотогава, докато не сметна, че е достатъчно.

— Тогава вие не сте спортист, капитане…

— Не съм. Аз съм — нека кажем — бях ловец на планети. А сега изглежда вече съм излязъл в пенсия.

Докато седях там, се чудех за какво е всичко това. Сигурен бях, че не ме е поканила заради компанията ми. Не подхождах нито на стаята, нито на къщата. Не повече отколкото и останалите двама гости. Каквото и да се гласеше, те двамата щяха да участват в него и мисълта, че би могло да се събера с тях не ми вдъхваше никакъв ентусиазъм.

Тя навярно бе прочела мислите ми:

— Навярно се чудите, капитане, за какво става дума.

— М-м-м — кимнах аз, — мина ми подобна мисъл.

— Чували ли сте за Лорънс Арлън Найт?

— Скитника — досетих се аз. — Да, чувал съм. Истории, които се разказват за него. Това е било отдавна. Много преди моето време.

— А историите?

— Обикновените истории. Космически небивалици. Имало е и още има мнозина като него. Той просто е успял да привлече вниманието на разказвачите. Навярно заради името си. В него има нещо звучно. Като Джони Апълсийд¹ или сър Ланселот².

— Но сте чули…

— Че е преследвал нещо? Разбира се. Те всички преследват нещо.

— Но той е изчезнал.

— Който стои там достатъчно дълго време — обясних аз — и си навира носа в непознати области, рано или късно ще изчезне. Не може да не попадне на нещо, което да му види сметката.

— Но вие…

— Аз не се задържам дълго — продължих аз. — А и не съм изпадал в затруднено положение. Единственото, което търсех, бяха нови планети. Никакви Седем града на Сибола³, никакво мистично Елдорадо, никакви докарващи те до транс кръстоносни походи на душата.

— Вие ни се подигравате — обади се отец Тък. — Не обичам подигравчиите.

— Не съм искал да се подигравам — говорех все на Сара Фостър аз. — Космосът е пълен с легенди. Тази, която вие споменахте, е само една от многото. Забавно е да ги слушаш, когато си нямаш друга работа. А мога да добавя и че не обичам забележки от псевдосвещеник с мръсни нокти.