Читать «Тигърът на Трейси» онлайн - страница 27

Преди да спре и отново да обхване с поглед цялата картина, бе пренесъл още пет-шест чувала и този път не се задържа, защото работата бе почнала да го посъживява и искаше час по-скоро да я свърши. Но му се стори, че и без да се вглежда, бе забелязал нещо. Докато пренасяше следващия чувал, си мислеше какво ли ще е забелязал или просто си е въобразил в това време, тъй наситено с очакване.

Реши да пренесе поне още пет-шест чувала, преди отново да поспре за малко. Тогава ще отиде към задната врата, ще я отвори, ще излезе на стъпалата и ще погледне оттам.

И от стъпалата, без да гледа нещо определено, му се стори, че забелязва отново онова и дълбоко в него се появи някакво задоволство. Там беше, каквото и да е то. Там някъде беше. В това нямаше съмнение.

Върна се отново да работи, пренесе още три чувала и после пак влезе в дегустаторския отдел да постои малко с дегустаторите на кафе.

— Как върви работата след тези шест години? — попита Рингърт.

— Пак потръгна — отвърна Трейси. — А ти как си, Рингърт?

— О, не мога вече да ритам, Трейси — отвърна Рингърт.

— М-да, ритането — рече Пингицър. — Това второ ли беше? Едно. Да си движиш крака? Второ. Да се оплакваш? Не можеш да си движиш крака? Не можеш да се оплакваш?

— Не знам — рече Рингърт. — Движа си крака правилно, но не както можех. И мога също да се оплаквам, но не тъй, както можех. Можех да се оплаквам от всичко и беше много смешно. Сега ми остана само едно нещо да оплаквам, но дори не ми се ще да го оплаквам.

— Какво е то, това нещо? — попита Пингицър.

— Краят на Рингърт.

— М-да. Какъв вкус има кафето на Рингърт?

— Хубаво е — отвърна Трейси.

— Ако обичаш — рече Пингицър, подавайки чашата си през масата. Той я напълни догоре. Д-р Пингицър отпи от кафето и рече: — М-да, хубаво е.

Трейси пренесе още три чувала, после застана до прозореца с гръб към гледката и се вслуша. Стоя дълго, може би към три минути. Пътят беше безмълвен. Понеже не бе сигурен, че е чул нещо, реши, че не е сигурен и отиде пак да работи. Всеки път, когато идваше за нов чувал, поспираше за миг да се ослуша пак. След още шест чувала се бе ослушал още шест пъти. Седна на един чувал, но не да си почине, а за да бъде благодарен, за да бъде близо до нещата, близо до същността на нещата и да се усмихне на всичко, което можеше да е наблизо.

Като се увери най-сетне, че е чул думата, не се изненада. Не скочи на крака. Не се обърна. Повтори я тихичко. След миг я чу пак и тогава много бавно стана, дигна един чувал на гръб и тръгна.

Когато остави чувала, обърна се и видя тигъра.

Макар и от толкова далеч, изглеждаше много печален.

Бе изтощен от глад, болнав отпаднал, ранен. Той се върна към купа чували, едва поглеждайки към тигъра, нарами нов и тръгна с него. А като взимаше следващия чувал, тигърът се покатери върху купчината чували и се излегна там да си почива и да гледа.

Трейси и тигърът заговориха, но този път не с думи, нито дори със звукове. И всеки от тях разбираше.

Мисълта бе дошла в един миг, за да остане.