Читать «Дори насън не виждаме покой» онлайн - страница 421

— Не разбирам — казах.

— Ние си мислим, че Мирозданието е безкрайно неантропоморфно. Че няма нищо толкова различно от човека, колкото Мирозданието. И ние сме свикнали природните закони да се проявяват по толкова странен начин. Природата може да удря с ток, да гори с огън, да затрупва с камъни, да мори с чума. Мирозданието се проявява с полета и сили, с полета на силите. Ние сме свикнали да виждаме между работните средства на природата някакви рижи джуджета и замаяни красавици. Когато се появи рижо джудже, веднага започва да ни се струва, че това вече не са природните сили, а някакъв Разум, социум, цивилизация. И ние сме готови да се усъмним в истината, че богът на природата е коварен, но не злонамерен. И вече ни се струва, че скритите тайни на природата са съкровища в сейфовете на банка, екипирана според последната дума на защитната техника, а не дълбоко заровени безмълвни иманета, както сме мислили винаги. И всичко това само защото никога по-рано не сме чували за полета, които имат квант рижо джудже в погребален костюм. А излиза, че такива полета съществуват! Това трябва да се приеме и да се разбере. Може в това да се крие причината да сме такива, каквито сме… Всички ние търсехме «достатъчно безумна теория» Ето, получихме я… — Той въздъхна и ме погледна. — Онова, което се случва с нас, прилича на трагедия. Но това не е само трагедия, това е и откритие! Възможност да видим Мирозданието от съвсем различен ъгъл. Постарай се, моля те, да ме разбереш.

Допреди нас този закон не се е проявявал. По-точно — не сме чували. Макар че може би неслучайно Нютон е затънал в тълкуването на Апокалипсиса, а Архимед е бил убит от пиян войник… Но това, разбира се, са догадки. В края на краищата това не е нещо уникално в историята на науката. Горе-долу така е било с изучаването на радиоактивността, на мълниите… Може би след време ще се научим да насочваме натиска към безопасни области или дори да го използваме за свои цели… Но сега нищо не може да се направи — трябва да се рискува, пак така не за пръв и последен път в историята на науката. Искам само едно да разбереш: че в тази ситуация всъщност няма нищо принципно ново и необичайно.

— А защо да го разбирам? — попитах свъсено.

— Не знам. Може би ще решиш друго. И искам още нещо да разбереш: това не е за ден и даже не е за година. Мисля, че даже не е за едно столетие. Няма за къде да се бърза — и той се усмихна. — Пред нас са още милиард години. Но може и трябва да се започне още сега. А ти… какво пък, ти ще почакаш. Докато Бобка порасне. Докато свикнеш с мисълта. Десет, двайсет години — какво значение има…

Млъкнахме. Да, разбира се, той искаше да ми помогне. Да очертае някаква перспектива, да покаже, че аз не съм чак толкова голям страхливец, а той не е никакъв герой. Ние сме просто двама учени и ни е предложена тема, но поради обективни обстоятелства той може да се заеме веднага с нея, а аз не. Но не ми стана по-леко. Защото ще замине за Памир и там ще се захване с Вайнгартеновата ревертаза, със Захаровите фадинги, със своята дълбокоумна математика и с всичко останало, а през това време ще го брулят с кълбовидни мълнии, ще му изпращат призраци, ще му подхвърлят премръзнали алпинисти и особено алпинистки, ще търкалят през него лавини, ще усукват около него пространството и времето и в края на краищата въпреки всичко ще го смажат. Или няма да го смажат? И може би ще открие някаква закономерност между кълбовидните мълнии и нашествията на премръзналите алпинистки… А може и нищо такова да няма, просто ще работи над нашите драсканици и ще търси къде, в коя точка се пресичат изводите от теорията за М-кухините и изводите от количествения анализ за културното влияние на САЩ върху Япония и напълно възможно е в тази точка да намери ключето за онази зловеща механика, а може би и ключето за нейното управление… Ами ако аз не остана вкъщи? Но в този момент не вярвах на себе си.