Читать «Дори насън не виждаме покой» онлайн - страница 420

Вечеровски постави пред мен чашка кафе, седна отсреща и с точно изящно движение наля в кафето си остатъка от своя коняк.

— Мисля да замина — каза той. — По-скоро да се махна от института. Ще изчезна някъде далеч, на Памир. Трябват им метеоролози за есенно-зимния сезон.

— Че какво разбираш ти от метеорология? — попитах тъпо, а си помислих: от ОНОВА на никакъв Памир не можеш да се скриеш и на Памир ще те намерят.

— Проста работа, не иска акъл — възрази Вечеровски. — Не е нужна особена квалификация.

— Ей че тъпо.

— Кое точно? — заинтересува се Вечеровски.

— Намерението ти — отвърнах, без да го поглеждам. — И каква ще е ползата, ако от голям математик се превърнеш в нищо и никакъв дежурен? Мислиш, че там няма да те намерят? Ще те намерят като две и две четири…

— А ти какво предлагаш? — попита Вечеровски.

— Хвърли всичко това на боклука — изломотих с натежал език. — И Вайнгартеновата ревертаза, и целия този «културен обмен», и това… — Бутнах към него моята папка. — Изхвърли всичко и се заеми с твоите си работи.

Вечеровски мълчаливо ме следеше през дебелите стъкла, примигвайки с обгорените си мигли, а след това сведе над очите си останките от вежди и заби поглед в чашата.

— Ти си уникален специалист — казах. — Ти си първият в Европа.

Вечеровски мълчеше.

— Имаш си своя собствена работа! — закрещях, защото чувствувах, че нещо притиска гърлото ми. — Работи! Работи, дявол да те вземе! Защо ти трябва да се захващаш с тях!

Вечеровски продължително и звучно въздъхна, обърна се настрана и опря гръб и врат о стената.

— Значи ти въпреки всичко не ме разбра… — започна той бавно и в гласа му звучеше съвсем неуместно самодоволство и удовлетворение. — Моята работа… — Без да извръща глава, той ме измери с рижото си око. — За моята работа те ме пердашат вече две седмици. Вие нямате нищо общо, бедни мои братлета, вие сте просто котенца-гевезенца. Ама бива ме да се владея, нали?

— Вдън земя върви! — казах и станах да си вървя.

— Седни! — отсече той строго и аз седнах.

— Налей си в кафето коняк — каза той и аз си налях.

— Пий — каза той и аз пресуших чашката, без да усещам вкус.

— Фукльо! — каза. — В теб има нещо от Вайнгартен. От теб, от Захар, от Глухов… Най-много от Глухов. — Внимателно си сипа още кафе. — Най-много от Глухов — повтори той. — Жажда за спокоен живот, жажда за безгрижие… Ще станем цветя или храсти, ще станем цветя и вода… Дразня ли те?

— Да — признах.

— Естествено, но какво да се прави. Все пак искам да ти обясня какво става. Ти, изглежда, си въобразяваш, че аз се готвя да тръгна срещу танка с голи ръце. Нищо подобно. Ние имаме работа с природен закон. А да капитулираш пред природен закон е просто срамно. И в крайна сметка също глупаво. Трябва да изучаваме законите на природата, а като ги изучим — да ги използваме. Това е единствено възможният подход. И аз имам намерение да правя това.