Читать «Нинджа (Част I)» онлайн - страница 4

Приближи двете жени, които бяха настанени покрай масивната врата от черен махагон. Наподобяваха двойка безупречно изсечени сфинксове, които, за разлика от обикновените статуи с подобна форма, бяха страхотно компетентни. Почука и влезе.

Голдман говореше по телефона. По тъмносиния телефон, което означаваше, че са го свързали с особено важен клиент. Никълъс се приближи до прозореца. Ако шефът държеше слушалката на бежовия апарат, това би означавало, че отново товари сивите клетки на собствените си служители. Напоследък обаче той водеше все повече важни разговори. Преди време самото присъствие на трийсет и шестия етаж вече означаваше много за Никълъс, но днес не беше така. Небето тежеше от оловни облаци, над града сякаш беше надвиснал тежък похлупак. До довечера сигурно отново ще завали сняг. Никълъс не можеше да прецени дали този факт го радва или притеснява.

— Ник, момчето ми! — викна Голдман и остави слушалката. — Сигурно имаш шесто чувство, за да дойдеш точно сега! Познай с кого разговарях! — После размаха ръка и изведнъж заприлича на готвеща се да отлети дива патица. — Не, по-добре недей, аз ще ти кажа! Разговарях с Кингсли! — Очите му се разшириха. Винаги се разширяваха, когато беше развълнуван. — И знаеш ли какво ми каза? Направо ми проглуши ушите да хвали теб и кампанията ти! Според първите резултати ефектът бил направо драматичен! Точно така каза — драматичен ефект!

Въпреки че наближаваше шейсетте, Сам Голдман изглеждаше най-много на петдесет. Слаб и енергичен мъж, винаги приятно загорял, той умишлено поддържаше дълга своята блестяща бяла коса, сресана назад. Лицето му беше издължено, с правилни черти и леко хлътнали бузи. Беше лице на човек със самочувствие, над което доминираха големи кафяви очи въпреки внушителния нос и широката енергична уста. Носеше синя риза на тесни райета с бяла яка, върху която отлично стоеше италианска копринена вратовръзка в убити сиво-кафяви тонове. Знаеше как да се облича този Голдман! В момента ръкавите на ризата му бяха леко навити.

Спрял поглед върху него, Никълъс изведнъж разбра защо ще му бъде трудно да обясни решението си.

— Радвам се, Сам — тихо промълви той.

— Добре тогава, сядай — рече Голдман и махна с ръка към никелирания стол с кафява кожена тапицерия срещу огромното си бюро. Самият той едва ли би го предпочел, но повечето от клиентите му го считаха за особена привилегия.

— Благодаря, тук ми е добре — отказа Никълъс. После, примирен с липсата на лек начин за изказване на решението си, той въздъхна и добави: — Напускам, Сам.

— Напускаш? Значи вече молиш за отпуска, а? Но ти си директор по творческите въпроси едва от шест месеца…

— От седем.

— Добре де, нека са седем. И вече имаш нужда от отпуска? Добре, имаш я! Къде ще ходиш?

— Мисля, че не ме разбра, Сам. Искам да напусна компанията, да си подам оставката.

Голдман се извъртя заедно със стола си и отправи поглед към навъсеното зимно небе зад прозореца.