Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 99

— О, не! — отвръщам на секундата с широка усмивка. — Изобщо не съм притеснена!

Може пък да успея да се измъкна по някакъв начин. Така де, този тип сигурно няма да иска да проведе цялото проклето интервю на финландски, нали така? Ще каже „Haållø“ или както там им е поздравът, и аз също ще му отговоря с „Haållø“ а после ще го изпреваря и преди да успее да продължи, ще кажа: „Знаете ли, напоследък не съм имала възможност да говоря често на финландски, така че имате ли нещо против да продължим на английски?“ И той ще отговори любезно…

— Почти стигнахме — съобщава ми с усмивка Джил.

— Чудесно — отвръщам ведро и се вкопчвам още по-яко с потната си длан в дръжката на дипломатическото си куфарче.

О, Боже! Моля те, спаси ме! Моля те, Боже, моля те…

— Тук е — оповестява Джил.

Спираме пред врата с табела „Заседателна зала“. Тя почуква лекичко, после я отваря. Вътре е пълно с хора, насядали около заседателната маса. Всички извръщат глави и впиват очи в мен.

— Ян Виртанен — казва Джил, — да ви представя Ребека Блумууд.

Един брадат тип се надига от стола си, усмихва ми се широко и протяга ръка за здрависване.

— Neiti Bloomwood — започва той ведро. — On oikein hauska tavata. Pitääkö paikkansa että teillä on jonkinlainen yhteys Suomeen? (Здравейте, госпожице Блумууд. Радвам се, че се срещаме. Наистина ли имате някаква роднинска връзка с Финландия? — Превод от финландски: Ралица Петрунова)

Зяпам го онемяла и усещам как се изчервявам. Всички ме гледат в очакване да отговоря.

— Ами… ъъъ… ъъъ… „Haållø“ — изричам най-сетне, като лекичко махвам с ръка за приятелски поздрав и се усмихвам поред на хората в залата.

Но никой не ми отвръща с усмивка.

— Ъъъ… Налага ми се да… — Започвам да отстъпвам към вратата. — Налага ми се да…

Обръщам се. И побягвам.

Единадесет

Когато се озовавам долу във фоайето, вече съм леко задъхана. Което си е съвсем в реда на нещата, като се има предвид, че съм пробягала почти половин маратон по тези техни безкрайни коридори, опитвайки се да намеря проклетия им изход. Прелетявам надолу по последната извивка на помпозното им стълбище (не рискувам да се кача на асансьора, защото ме е страх, че финландската им бригада може изведнъж да го спре на някой от етажите), после спирам, за да си поема дъх. Пооправям полата си, прехвърлям дипломатическото куфарче от едната в другата си ръка и се отправям през обширното фоайе към изхода. Вървя с пределно спокойна крачка — така, сякаш излизам от някаква съвсем прозаична, с нищо незабележителна делова среща. Не поглеждам ни надясно, ни наляво. Изобщо не мисля за факта, че току-що съм прецакала и последния си шанс да стана преуспяващ банкер в лондонското Сити. Мисля единствено за това как по-бързо да се добера до стъклената врата и да изляза навън, преди някой да…

— Ребека! — долита глас иззад гърба ми и аз буквално замръзвам в крачка.

Мамка му! Изловиха ме!

— „Haållø“ — смутолевям и се извръщам. — „Haål“… О, грешка, имах предвид… ало.

Люк Брандън.

Точно пред мен стои Люк Брандън. И ме гледа отгоре надолу с онзи негов странен поглед, сякаш ме изучава под микроскоп.