Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 96

— Ребека? — Отърсвам се от мечтите си и виждам Ейми да ме гледа с любопитство — Готова ли сте да ви заведа при Джил?

— Да, разбира се! — отвръщам весело и вдигам дипломатическото си куфарче.

Докато вървя след нея през просторното фоайе към асансьорите, крадешком оглеждам още веднъж костюма й — и погледът ми попада върху дискретното етикетче на „Емпорио Армани“. Не може да бъде! „Емпорио Армани“! Тук АСИСТЕНТКИТЕ носят „Емпорио Армани“! С какво ли тогава ще е облечена самата Джил? В „Кристиан Диор“ може би? Господи, вече го обичам това място!

Качваме се с един от асансьорите до шестия етаж и поемаме по безкрайни коридори, застлани с дебели меки килими.

— Значи искате да бъдете брокер на фючърси, така ли? — пита Ейми по едно време.

— Да — казвам. — Такива са намеренията ми.

— И вече имате известна представа какво изисква тази работа, предполагам.

— Ами, знаете ли — отвръщам със скромна усмивка, — доста съм писала по въпроси от всички финансови сфери, така че се чувствам доста добре подготвена.

— Чудесно — казва Ейми и ми се усмихва. — Защото понякога идват хора, които си нямат ни най-малка представа за какво става дума. А после Джил им задава един-два стандартни въпроса и…

И тя прави жест с ръка, който макар и да не знам какво точно означава, но определено не изглежда добре.

— Именно! — заявявам с възможно най-небрежна самоувереност. — И по-точно… какъв тип въпроси?

— О, нищо особено — отвръща Ейми. — Вероятно ще ви попита… о, не знам всъщност. Нещо от рода на: „Как ще изтъргувате една пеперуда?“, или „Каква е разликата между отворени и затворени разноски?“, или „Как ще калкулирате датата на изтичането на срока на фючърса?“ С една дума, въпроси от най-елементарно естество.

— Именно — повтарям и преглъщам мъчително. — Страхотно.

Нещо в мен ми казва да се обърна и да побягна — но вече сме спрели пред една врата от светло дърво.

— Пристигнахме — усмихва ми се Ейми. — Какво предпочитате, чай или кафе?

— Кафе, моля — отвръщам любезно, макар да ми се иска да кажа „Як джин, моля“.

Ейми почуква деликатно на вратата, отваря я, пуска ме да мина напред и оповестява:

— Ребека Блумууд.

— Ребека! — възкликва тъмнокосата жена зад бюрото, става и протяга ръка за здрависване.

За моя изненада тоалетът на Джил изобщо не е толкова шик, колкото този на Ейми. Облечена е в морскосин костюм с пола — по-скоро като тези, които носят грижовните мамички — и с ниски обувки. Но карай, няма значение, тя е шефът все пак. А офисът й е направо потресаващ.

— Много се радвам да се запознаем — казва Джил и ме кани с жест да седна на стола пред бюрото й. — Веднага искам да призная, че професионалната ви биография ме впечатли изключително много.

— Наистина ли? — питам и усещам да ме залива вълна на облекчение.

Е, няма начин нещата да протекат чак пък толкова лошо, нали така? Била е впечатлена ИЗКЛЮЧИТЕЛНО много. В такъв случай сигурно ще е без значение, ако не знам отговорите на онези откачени нъпроси.