Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 90
Софи Кинсела
Някакъв аксесоар или пък козметика. Или едни обувчици. Всъщност, действително ИМАМ НУЖДА от нови обувки — пък и преди време видях в „Хобс“ едни наистина много сладички, с квадратна муцунка и доста нисък ток. След като си изпия кафето, ще отскочи дотам, таман ще видя и новата им колекция от облекла. Господи, заслужавам малко да се поглезя след този кошмарен ден. Имам нужда и от нови чорапи за работа. А, да, и от несесер за нокти. Може би и от някоя книга, която да си чета в метрото…
Когато стигнах в „Старбъкс“ и се наредих на опашката, за да си взема капучино и бисквитки, вече се чувствах много по-щастлива.
----------------------------------------------------------------------------
Скъпа миз Блумууд,
Фърст Банк Виза карта № 1475839204847586
Благодаря за писмото Ви от 11 март.
Предложението Ви за безплатен абонамент за „Успешно спестяване“ е изключително любезно, както и поканата Ви за обяд в „Иви“. За Жалост, на нас, служителите на Фърст Банк Виза, ни е забранено да приемаме подобни подаръци.
Надявам се в най-скоро време да получим просроченото минимално заплащане по кредита Ви, което възлиза на 105.40 лири стерлинги.
Десет
В понеделник сутрин се събуждам доста рано, с усещането на някаква пустота в душата. Погледът ми се зарейва към неотворените пазарски торби, струпани в ъгъла на стаята ми, и в същия миг бързо отскача встрани. Знам, че похарчих твърде много пари в събота. Знам, че не трябваше да си купувам два чифта обувки. Знам, че не трябва да си купувам и онази пурпурночервена рокля. Изхарчих общо… Всъщност, не искам да мисля колко съм изхарчила. „Сети се за нещо друго, веднага!“, заповядвам си мислено. Нещо друго. Каквото и да е.
Усещам обаче някъде дълбоко в мозъка ми глухо да ръмжат двете ужасяващи за мен чувства-чудовища: Вината и Паниката.
Вина Вина Вина Вина
Паника Паника Паника Паника
Ако им позволя, те ще се промъкнат и ще ме превземат цялата. Ще се почувствам тотално парализирана от угризения и страх. Така че бързам да приложа един мой си отдавна заучен трик: да не слушам това глухо ръмжене. Просто изключвам „звука“ в глъбините на мозъка си и край, повече нищо не ме тревожи. Въпрос на самосъхранение. Мозъкът ми е много добре трениран в това отношение.
Другият трик, който използвам, е да се разсейвам с различни други мисли и занимания. Ето защо ставам, пускам радиото, вземам си душ и се обличам. Глухото ръмжене е все още някъде там, дълбоко в мен, но малко по малко постепенно заглъхва. И когато влизам в кухнята да си направя чаша кафе, вече почти не го чувам. Усещам да ме залива предпазлива вълна на облекчение — същото, което човек изпитва, когато таблетката болкоуспокоително най-сетне премахне главоболието му. Вече мога да се отпусна. Ще се оправя.
На излизане спирам в антрето, за да се огледам в огледалото (блуза — „Ривър Айланд“; пола — „Френч Кънекшън“; чорапи — „Прити Поли Велвит“; обувки — „Ревъл“) и посягам да сваля от закачалката палтото си (палто — „Хоуз ъф Фрейзър Сейл“). И точно тогава сутрешната поща се изсипва през процепа на входната врата. Отивам да я вдигна. Плик с изписан на ръка адрес и пощенска картичка от Малдивите за Сузи. А за мен — два очевидно служебни плика, от онези с прозорчетата. Единият е от „Виза“, другият — от Ендуич Банк.
