Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 81

Защото какво ли пък бих могла да й кажа? Може би, че само при вида на нейния любим братовчед ме побиват тръпки на ужас, а? Така че свеждам поглед и започвам да нищя плата по рамката пред мен. По лицето на Сузи се разлива доволна усмивка.

— Наистина те харесва! — възкликва тя. — Казах му да не страда мълчаливо, ами да ти се обади и да те покани на среща. Не би имала нищо против, нали?

— Не, разбира се — отвръщам мекушаво.

— Няма ли да е страхотно?! — гука Сузи. — Ако двамата с него се ожените, аз ще ти бъда шаферка!

— Да — насилвам се да лепна на лицето си ведра усмивка. — Прелестно.

Добре де, мисля си, от любезност ще трябва да приема предложението за среща, за да не ги засегна, нали така? А после в последната минута ще я отложа. И после — дай, Боже! — на Таркуин ще му се наложи да си се прибере в Шотландия или да замине някъде другаде и ще забравим за цялата тази работа.

Но да си кажа правичката, спокойно мога да мина и без подобни предложения за срещи. Уф, сега вече имам две причини, поради които да се стряскам при всяко иззвъняване на телефона.

За мое огромно облекчение съботата идва, а Таркуин не се обажда. НИТО Дерек Смийт. Най-сетне всички ме оставят на мира да си живея живота!

Малко по-мрачен момент е това, че по план тази седмица трябваше да направя сто и петдесет рамки — а досега съм направила само три и никоя от трите не изглежда поне малко от малко като тази на снимката в брошурата. На едната подложката й е по-малка, отколкото трябва, на втората платът не покрива добре ъглите, а от лицевата страна на третата има петно от лепило, което по никакъв начин не пощя да излезе. Просто не мога да разбера защо цялата тази работа ми е толкова трудна! Някои хора правят стотици от тези проклетии на седмица, без каквото и да било усилие. Мисиз С. от Руислип например успява всяка година да води семейството си на околосветско пътешествие с парите, които изработва! Как става така, че те могат, а аз не мога?! Ужасно депресиращо! Искам да кажа, предполага се, че съм умна, нали така? Та аз имам диплома от колеж, за Бога!

Както и да е, няма значение. Днес започвам новата си работа в „Али Смит“, така че… поне там ще изкарвам някакви допълнителни пари.

Мисълта за новата ми работа страшно ме въодушевява. Това е и началото на новата ми кариера — и то в модната индустрия! Посвещавам доста време на избора на подходящ тоалет за първия си работен ден. В крайна сметка се спирам на един черен панталон от „Джигсоу“, на тънко кашмирено пуловерче с къс ръкав (добре де, полукашмирено) и на розово жакетче без копчета, което се загръща с прихлупване и колан (и което съм си купила от същия този бутик на „Али Смит“).

Доста съм доволна от постигнатия ефект и пристигам в бутика с очакването Даниел да направи някой и друг одобрителен коментар по отношение на тоалета ми, тя обаче май дори не го и забелязва. Подхвърля ми, без да ме погледне:

— Здрасти. Панталоните и тениските са в складовото помещение. Намери си твоя размер и се преоблечи в някоя от пробните.

Уф, вярно бе. Като се замисля сега, всички продавачки в „Али Смит“ са облечени еднакво. Почти като… някаква униформа, предполагам. Преобличам се послушно, макар и с неудоволствие, в една от пробните и се поглеждам в огледалото — да си призная, страшно съм разочарована. Тези сиви панталони определено не ми отиват, а тениската е направо потискащо безлична. Изкушава ме желанието да попитам Даниел дали да не си подбера нещо друго, което да е по-подходящо за мен, но тя изглежда доста заета, така че си премълчавам. Може би другата седмица ще си поговоря с нея по този въпрос.