Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 71

— О! — казвам.

— Гадни копелета! — пресушава той кафето си. — Копелета! И ако ме питате за съвет: по-добре да си нямате работа с тях!

— Благодаря, ще го запомня! — отвръщам ведро. — Аз всъщност трябва да…

Обръщам се и бързо се отдалечавам. Защо попадам все на откачалници?!

Точно в този момент се разнася мелодичен звън и хората започнат да се настаняват по местата си. Решително се насочвам към втория ред, вземам оставената на стола лъскава брошура и си изваждам бележника. Ще ми се да носех очила, за да изглеждам дори още по-сериозна и отговорна. Сядам и делово се заемам да изписвам с главни букви в горния край на страницата на бележника си: „Пенсионя фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“. В същия момент на стола до мен се пльосва някакъв мъж, когото никога преди не съм виждала. Кестенявата му коса стърчи на всички посоки, мирише на цигари, оглежда се наоколо с блеснали кафяви очи.

— Пълен майтап, а? — измърморва той, като среща погледа ми. — Всичко лъскаво и изтупацо! Шоу и половина! — казва той, като обхваща с жест залата, и добавя: — Не им се хващаш на въдицата, надявам се?

О, Боже! ПОРЕДНИЯТ откачалник!

— В никакъв случай — отговарям любезно и заничам да видя баджа му, но такъв няма.

— Радвам се да го чуя — отвръща мъжът и клати глава. — Самодоволни тлъсти плъхове — добавя, като махва с ръка към тримата мъже в скъпи костюми, които се настаняват най-отпред, на масата за служители на фонда. — Не мислиш, че тия оцеляват с петдесет лири на седмица, нали?

— Ами… не — отвръщам. — По-скоро с петдесет на минута.

Мъжът се разсмива и ми хвърля одобрителен поглед.

— Чудесна реплика. Като нищо ще я пусна в обръщение — казва ми той и протяга ръка за запознанство: — Ерик Форман. „Дейли Уорлд“.

— „Дейли Уорлд“ ли? — възкликвам неволно, дълбоко впечатлена.

Боже мили, „Дейли Уорлд“! Тук трябва да си призная една моя малка тайна — наистина харесвам много „Дейли Уорлд“. Добре де, знам, че не е нищо повече от таблоид, но пък е толкова лесен за четене, особено в метрото. (Аз сигурно имам недоразвити мускули на ръцете или нещо подобно, защото като разгърна да чета „Таймс“, само след няколко минути те изтръпват и ме заболяват. Пък и на „Таймс“ страниците му непрекъснато се подгъват и мачкат. Кошмар някакъв!) А някои от статиите в раздела им „Женски свят“ са действително доста интересни.

Изведнъж обаче нещо ми просветва в главата — чакай малко сега, сигурна съм, че познавам финансовия редактор на „Дейли Уорлд“. Ами да, една размъкната крава на име Марджъри, нали? Но в такъв случай кой е този тип?

— Не съм ви виждала преди по пресконференции — отбелязвам непринудено. — Нов ли сте?

Ерик Форман цъква с език.

— Работя във вестника вече десета година. Но обикновено не се занимавам с този тип финансови въпроси. — Мъжът снишава глас и добавя: — Пратен съм да размътя малко блатото. Главният редактор ме натовари е новата ни кампания: „Можем ли да имаме доверие на онези, които се разпореждат с парите ни?“

Божке, та той дори ГОВОРИ с таблоиден глас!

— Звучи страхотно — казвам любезно.

— И ще стане страхотно. Стига само да успея да преджапам тия досадни финансови подробности — казва той и добавя с престорено отчаяна физиономия: — Никога не ме е бивало с цифрите.