Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 56

С крайчеца на окото си забелязвам, че Люк Брандън ме гледа втренчено, с доста странно изражение на лицето. Защо ме гледа? И защо изглежда толкова…

Мамка му!! Как може да съм толкова ТЪПА?!!

— От разпродажбата… за леля ми — добавям припряно, като се опитвам да мисля колкото се може по-бързо. — Купих го за подарък на леля ми. Но тя… умря.

Настъпва шокирано мълчание. Свеждам поглед. Просто не мога да повярвам какво казах току-що!

— Горката — отронва глухо мистър Брандън Старши.

— Леля Ърминтрюд е починала? — пита Люк с някак странен глас.

— Да — отвръщам, като се насилвам да вдигна поглед към тях. — Беше много тъжно.

— Колко ужасно! — казва с любезно съчувствие мисиз Брандън.

— Доколкото си спомням, леля Ърминтрюд беше в болница, нали? — пита Люк, като си сипва чаша минерална вода. — От какво боледуваше?

Замълчавам за миг, после изведнъж се чувам да казвам:

— От… крак.

— От крак ли? — отправя ми тревожен поглед мисиз Брандън. — Какво й беше на крака?

— Ами… поду се и хвана гангрена — пояснявам след кратка пауза. — А после го ампутираха. И после тя умря.

— Господи! И това ми било лекари! — клати глава мистър Брандън Старши, после изведнъж ми отправя свирен поглед: — Не си ли е направила консултация в частна клиника?

— Мммм… не знам със сигурност — отвръщам и започвам лекичко да отстъпвам назад. Не го издържам повече този разговор! Защо не казах чисто и просто, че ми го е подарила? — Както и да е, радвам се, че се видяхме, Люк. Налага се да ви оставя, приятелите ми сигурно вече се чудят къде съм изчезнала!

Махвам някак неопределено с ръка, без да смея да погледна Люк в очите, бързо се врътвам на пети и се връщам при Сузи и останалите. Сърцето ми бие до пръсване и усещам лицето си пламнало като домат. Господи, какво фиаско!

И все пак, когато ни сервират вечерята, вече съм успяла някак си да се успокоя. И то каква вечеря! Поръчала съм си миди, запечени в раковините им, и когато хапвам първото парченце, усещам да ме залива вълна на неземно удоволствие. След всички тези мъчителни дни на евтинки, функционални храни изведнъж се озовавам в рая. Усетим в очите ми да напират сълзи на облекчение и щастие — чувствам се като затворник, който се завръща към свободата и насладите на истинския живот, или като дете след края на война, когато купоните са отменени. След мидите си хапвам стек по френски с пържени картофки, а когато всички останали отказват менюто с десерти, си поръчвам и шоколадов мус. Така де, при този мой пестелив начин на живот кой знае кога пак ще имам възможност да вечерям на ресторант! Месеци наред ще трябва да карам на домашно приготвени блудкави сандвичи със сирене и кафе в термосче, без да има нещо, което да облекчи тягостната гастрономическа монотонност.

Труден, труден е избраният от мен път! Но като го извървя, усилията ми ще бъдат възнаградени.

Докато чакам да ми донесат моя шоколадов мус, Сузи и Финела решават, че на всяка цена трябва да отидат да поговорят с Бенджи, в другия край на салона. Двете изведнъж скачат, запалвайки в движение цигари, и се отправят натам, а Таркуин остава да ми прави компания. Той май не си пада по прехвръкването от маса на маса като останалите. Всъщност, цялата вечер е някак доста мълчалив. Освен това забелязах, че пи повече от всички ни. Очаквам всеки миг главата му да клюмне върху масата. Чудесно би било.