Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 31

Но пък, от друга страна, на кого му пука? Дори ми е доста забавно да се правя на финансов гений.

— Да, напоследък бяхме доста натоварени — пояснявам великодушно. — С това сливане на „ЕсБиДжи“ и „Рутланд“…

— Естествено — въздъхва Дженис благоговейно.

— О, щях да забравя — възкликва изведнъж Мартин. — Стой тук, Беки, ей сега се връщам.

И той изчезва към къщата им, преди да успея да кажа каквото и да било. Изведнъж двете с Дженис потъваме в неловко мълчание.

— Та значи… — започвам, без всъщност да знам как да продължа, — чух, че Том има шкафове от ламиниран дъб в кухнята!

Просто нищо друго не ми хрумна да кажа. Усмихвам се на Дженис и чакам да ми отговори нещо — да става разговор. Тя обаче се втренчва в мен и се усмихва до уши. Цялото й лице сякаш светва — и аз изведнъж осъзнавам, че съм направила огромна грешка. Не трябваше да споменавам проклетата нова къща на Том. Нито пък скапаните му кухненски шкафове. Щото сега Дженис явно си мисли, че тези негови ламинирани шкафове са ми взели акъла, нали така? И че сега, когато Том има собствена къща, аз изведнъж съм започнала да си падам по него.

— Кухнята е с ламиниран дъб и плочки от „Медитериниън“, тип средиземноморски интериор. Колебаехме се дали да бъдат от „Медитериниън“ или от „Фармхауз Куори“ и Том избра „Медитериниън“.

За миг ми минава през ума да кажа, че аз лично бих предпочела по-автентичния и топъл стил на „Фармхауз Куори“, но решавам, че ще прозвучи много дребнаво.

— Прелест — казвам. — И с две спални, така ли?

Какво ми става, за Бога?! Защо изобщо не я зарежа тази тема за проклетата му нова къща?

— Той настояваше за две спални — пояснява Дженис. — В края на краищата човек никога не знае, нали? — усмихва ми се Дженис лукаво и колкото и да е смешно, усещам, че започвам да се изчервявам. О, Боже, защо пък се изчервявам сега?! Толкова е глупаво! Това още повече ще я накара да си мисли, че си падам по Том. Сигурно вече си ни представя двамата да се гушкаме в някоя от двете скапани спални или пък да си готвим заедно вечеря в идиотската му средиземноморска кухня!

Трябва да кажа нещо! Би трябвало да й кажа: „Виж, Дженис, не си падам по Том. Намирам го за голям дългуч, пък и дъхът му мирише.“ Но как, за Бога, бих могла да кажа подобно нещо?!

— Е, предай му много поздрави и целувки от мен — чувам се да казвам вместо това.

— Непременно — отвръща ми тя и след кратка пауза пита: — Той има ли ти телефона в Лондон?

О, не, по дяволите!

— Мисля, че да — излъгвам светкавично, като се захилвам лъчезарно. — Пък и винаги може да ме открие тук, стига да пожелае.

Боже! Каквото и да кажа, всичко звучи ужасно двусмислено. Просто си представям как тя ще предаде на Том този наш разговор: „Тя разпитваше НАЙ-ПОДРОБНО за новата ти къща. И заръча да й се обадиш!“

Животът щеше да бъде сто пъти по-лесен, ако разговорите можеха да бъдат пренавивани обратно и изтривани — като видеозаписи. Или ако човек можеше да дава инструкции на събеседниците си да зачеркнат от паметта си онова, което току-що е казал — както се прави в съда: „Моля да бъде заличено от стенограмата всичко, казано във връзка с нови къщи и средиземноморски кухни.“