Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 27

Освен че съм поразена, усещам да ме обзема и все по-силен гняв. Ама тези хора да не са полудели?! Та аз ги нямам тези шест цяло и пет десети милиона лири стерлинги! Останали са ми само около… четири милиона. Или пък не бяха ли пет? Все едно, не стигат. Втренчвам се в обявата с горчивото усещане, че съм излъгана. Предполагах, че хората, спечелили джакпота на националната лотария, могат да купят всичко, каквото си поискат! А ето че вече отново се чувствам като последната беднячка.

Ядосано бутвам вестника настрани и вземам една от безплатно разпространяваните по пощата брошури — тази е пълна със снимки на различни бели кувертюри за легла, по сто лири едната. Да, точно така. Решавам, че като спечеля джакпота от националната лотария, до края на живота си ще използвам само бели кувертюри за леглото си. А леглото ми ще е от бяло ковано декоративно желязо, прозорците на спалнята ми ще са с красиви бели капаци, аз самата ще съм в пухкав бял халат и…

— Е, какво ново в света на финансите? — прекъсва размислите ми гласът на мама, вдигам очи от брошурата и я виждам да влиза в кухнята, все още стиснала в ръка каталога на „Отминали времена“. — Сложи ли кафето? Миличкооо, събуди сеее!

— Ей сега ще го направя — казвам занесено и се понадигам на стола си.

Но както можеше да се очаква, мама ме изпреварва. Пресяга се и сваля от рафта красив керамичен буркан за кафе — явно е нов, защото не съм го виждала преди, — отваря го и започва да сипва лъжички кафе в също новата златна на цвят кафеварка.

Мама е направо ужасна! Непрекъснато купува все нови и нови неща за кухнята — старите ги стоварва с кашони в офиса на местната благотворителна организация за подпомагане на изпаднали в нищета семейства. Нови електрически кани и чайници, нови тостери и скарички… Тази година вече минахме през три кухненски кофи за боклук — тъмнозелена, после хромирана, а най-новата е от наситеножълта прозирна пластмаса. Не знам друг да харчи така безразсъдно парите си!

— Мм, много е хубава полата ти! — възкликва мама и ме оглежда така, сякаш едва сега ме забелязва. — Откъде е?

— От „DKNY“ — измърморвам в отговор.

— Много е красива — цъка с език мама. — Скъпа ли е?

— Не особено — отвръщам на секундата. — Някъде към петдесет лири.

Е, не е съвсем вярно. Полата струваше близо сто и петдесет. Но няма никакъв смисъл да казвам на мама истинските цени на нещата, които си купувам, защото повече от сигурно ще получи разрив на сърцето. Всъщност не, тя първо ще отиде да каже и на татко и тогава двамата заедно ще получат разрив на сърцето, а аз ще остана сираче.

Ето защо оперирам с нещо като система за двойно счетоводство — „истински цени“ и „цени за пред мама“. Все едно, че си в магазин, където всичко се продава с 20% намаление — вървиш между рафтовете и мислено преизчисляваш цените надолу. След известно време дотолкова свикваш, че го правиш съвършено автоматично, без изобщо да се замисляш.