Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 22

— Тя пита ли как е кракът ми? Изобщо пита ли как съм със здравето?

— Не! Попита само къде си. Казах й, че си на работа и…

— Сузи! — простенвам отчаяно.

— Добре де, какво ТРЯБВАШЕ да й кажа?

— Трябваше да й кажеш, че съм в леглото със счупен крак и възпаление на жлезите!

— Е, благодаря, че ме беше предупредила!

Сузи ме гледа с присвити очи и кръстосва крака в поза „лотос“. Сузи има най-дългите, най-слабите и най-гъвкавите крака, които съм виждала. Когато обуе черни чорапи, става досущ като паяк.

— Добре де, какво толкова? — пита тя. — Да не си си надхвърлила лимита?

БОЖЕ, ДАЛИ СЪМ СИ НАДХВЪРЛИЛА ЛИМИТА?!

— Съвсем малко — свивам рамене. — Ще се оправя.

Настъпва мълчание. Вдигам поглед и виждам Сузи да къса чека ми.

— Сузи! Не изглупявай!

— Ще ми платиш като се оправиш — отсича тя безапелационно.

— Благодаря ти, Сузи — прошепвам и я прегръщам силно. Сузи е най-добрата приятелка, която някога съм имала.

Но през цялата вечер усещам в стомаха си някакво неприятно присвиване, което не ме е напуснало и когато се събуждам на другата сутрин. Усещане, което не успявам да притъпя, дори като си мисля за моя шал от „Дени енд Джордж“. Лежа в леглото си, втренчена в тавана, и за първи път от месеци насам пресмятам на ум колко дългове съм натрупала към кого ли не. Дължа на банката, дължа по „Виза“ картата, дължа и по кредитните си карти от различни магазини — „Харви Никълс“, „Дибънхамс“, „Фенуикс“… А сега задлъжнях и на Сузи.

Дължа общо… я да видим… някъде към шест хиляди лири стерлинги.

Усещам да ме сковава мраз, докато си представям и обмислям тази цифра. Откъде, за Бога, ще ги намеря тези шест хиляди, за да ги върна? Бих могла да спестявам по шест лири седмично в продължение на хиляда седмици. Или по дванадесет седмично в продължение на петстотин седмици. Или… или по шестдесет седмично в продължение на сто седмици. Така май ще е най-добре. Но откъде, по дяволите, ще намирам по шестдесет лири седмично, за да ги спестявам?

Или пък бих могла да натрупам куп общи познания в най-различни области и да участвам в „Стани богат“, Или пък да изобретя нещо наистина, ама наистина хитро. Или пък да… да спечеля от националната лотария. При тази мисъл по тялото ми плъзва топла вълна и прогонва сковалия ме студ. Затварям очи и се сгушвам обратно в леглото. Лотарията несъмнено е най-доброто рещение на проблема.

Аз, разбира се, няма да се целя да спечеля джакпота — това вече би било нещо НАПЪЛНО невероятно. Просто някоя от всички онези по-малки суми. Изглежда, че при всяко теглене те се разпределят със стотици. Ще спечеля да речем… сто хиляди лири стерлинги. Сто хиляди ще ми свърщат работа. Ще мога да си върна всички дългове, да си купя кола, да си купя апартамент…

Всъщност… я по-добре да са двеста хиляди. Или четвърт милион. Просто за всеки случай.

А най-добре ще е да бъде някое от онези групови спечелвания на джакпота. „Всеки от петимата участници в лотарията, спечелили с групов билет джакпота, ще получи по едно цяло и три десети милиона лири стерлинги.“ (Обожавам начина, по който го съобщават. „Едно цяло и три десети.“ Сякаш тези допълнителни триста хиляди лири са някаква мъничка, незначителна сума. Все едно човек изобщо няма да забележи има ли я, няма ли я.)