Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 196

Изневиделица отново ме обхваща чувство на унижение, когато си спомням за онзи ужасен момент в „Харви Никълс“. Тръсвам силно глава, за да прогоня тези мисли и да успокоя ритъма на сърцето си. По дяволите, защо изобщо ми трябваше да приемам тази покана за вечеря?!

— Искам да изглеждам колкото се може по-сериозна и делова — казвам и се смръщвам сурово срещу отражението си в огледалото.

— Ясно — казва Сузи. — В такъв случай знам от какво имаш нужда. От подходящи аксесоари. От някой аксесоар на бизнес дама.

— Като какво например? Електронен органайзър ли?

— Като… като… — Сузи се замисля за миг, после отсича: — Добре, хрумна ми нещо. Чакай малко, ей сега се връщам…

Вечерта пристигам в „Риц“ пет минути след 19.30 ч., когато трябваше да се срещнем. Когато прекрачвам прага на ресторанта, виждам, че Люк е вече там, седи, облегнал се небрежно назад на стола си, и отпива от нещо, което ми прилича на джинфис. Прави ми впечатление, че е с различен костюм от този, с който беше сутринта, а също и е друга, тъмнозелена риза. Изглежда направо… Хм… доста добре. Доста добре изглеждащ.

Не особено делово всъщност.

А като се замисля, ресторантът също не е особено делови. Целият е в свещници и златни гирлянди; столовете са с прекрасна розова тапицерия; а таванът му е невероятно красиво изрисуван — целият в облаци и цветя. Залата е окъпана в светлинни отблясъци и изглежда страхотно…

Ами всъщност… думата, която ми идва на ум, е „романтично“.

О, Боже! Сърцето ми се разтуптява лудешки от нерви. Хвърлям бърз поглед към отражението си в украсеното със златни гирлянди огледало. Облечена съм с черния си костюм от „Джигсоу“, бялата тениска и черните велурени ботушки — както и възнамерявах първоначално. Сега обаче нося и брой на „Файнаншъл Таймс“ под мишница, чифт очила с рамки от коруба на костенурка (с прозрачни стъкла без диоптър), обемистото си дипломатическо куфарче в едната ръка, а в другата — „поразяващия аксесоар“ на Сузи — лаптоп „ЕпълМак“.

Май съм прекалила с аксесоарите.

Чудя се дали не мога да се шмугна бързичко обратно във фоайето и да оставя дипломатическото си куфарче на гардероб (въпреки че, да си призная, бих предпочела просто да го зарежа на някой стол и завинаги да забравя за съществуването му), когато Люк вдига поглед от чашата си, забелязва ме и се усмихва. Мамка му! Принудена съм да поема към масата по дебелия мъхест килим, като се старая да изглеждам колкото се може по-непринудено отпусната (въпреки че и двете ми ръце са заети с шантави аксесоари, а едната на всичкото отгоре е плътно прилепнала до тялото, за да попречи на „Файнаншъл Таймс“ да се свлече на пода).

— Здрасти — казва Люк, когато най-сетне стигам криво-ляво до масата.

Учтиво става, за да ме посрещне, и в този миг осъзнавам, че не мога да му подам ръка за делово ръкуване, защото държа лаптопа. Скърцайки мислено със зъби, оставям дипломатическото си куфарче на пода, премествам лаптопа от дясната в лявата си ръка — при което за малко да изпусна „Файнаншъл Таймс“ — и най-сетне с леко порозовели от смущение бузи му подавам делово ръка за поздрав.