Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 183

От високоговорителите бликва музикалната заставка за рекламната пауза. В същия миг Ема и Рори скачат едновременно от дивана.

— Чудесен дебат — подвиква ни Ема и добавя, като се втурва навън: — Извинете ме, ама ще умра, ако не се изпишкам.

— Великолепна дискусия — сериозно заявява Рори. — Не разбрах нито дума, но пък беше много ефектно като за телевизия.

Той плясва Люк по гърба, махва ми с ръка за довиждане и забързано излиза от студиото.

Изведнъж всичко свършва. Всичко вече е свършило. Двамата с Люк оставаме сами, седнали в двата противоположни края на полукръглия диван. Ярката светлина на прожекторите все още бие в очите ни, микрофоните са все още на реверите ни. Чувствам се някак разголена и беззащитна. И леко замаяна.

Нима всичко това преди малко наистина се случи?

— И така… — казвам колкото да наруша тягостното мълчание и лекичко се покашлям.

— И така… — повтаря Люк и се поусмихва. — Браво на теб.

— Благодаря — отвръщам и прехапвам устни в новопоследвалото тягостно мълчание.

Чудя се дали го чакат големи неприятности. И дали в сферата на връзките с обществеността да отправиш нападки срещу собствения си клиент на живо по телевизията не е равнозначно на това продавачка в бутик да крие дрехи от клиентите.

И дали наистина е променил мнението си заради моята статия? Заради мен?!

Но няма начин да му задам подобен въпрос, нали така?

Мълчанието става все по-тягостно и по-тягостно. Не издържам, поемам си дълбоко дъх и…

— Чудя се дали…

— Канех се да…

…двамата заговорваме едновременно.

— Не, ти кажи — подканям го аз и усещам, че се изчервявам — Моето не беше… Ти кажи.

— Добре — съгласява се Люк, леко свивайки рамене. — Канех се да те питам би ли приела да вечеряме заедно тази вечер?

Зяпвам го изумена.

Какво иска да каже с това „да вечеряме заедно“? Да не би да иска…

— Да обсъдим някои делови въпроси — продължава Люк. — Много ми допадна идеята ти да се направи промоция на някой фонд по време и в стила на януарските разпродажби.

Какво мое му допаднало?

Каква идея? За какво гов…

О, Боже, спомням си! Ама той сериозно ли говори? Защото тогава просто ме беше налегнал един от онези мои глупави моменти да дрънкам каквото ми дойде наум, без изобщо да мисля какво говоря.

— Мисля, че това би било много подходяща промоция специално за един от нашите клиенти — казва Люк. — И се питах дали би приела да работиш като консултант по проекта. На хонорар, разбира се.

Консултант. Хонорар. Проект.

Не, не мога да повярвам! Абсолютно сериозно говори.

— О! — преглъщам мъчително, с необяснимо чувство на разочарование. — О, разбирам. Ами, предполагам… предполагам, че тази вечер ми е свободна.

— Чудесно — кимва Люк. — Да речем, в „Риц“?

— Щом искаш… — съгласявам се нехайно, сякаш непрекъснато ходя да вечерям в „Риц“.

— Чудесно — повтаря Люк и присвива очи в усмивка. — С нетърпение ще чакам да се видим довечера.

И тогава… О, Боже!… за мой неописуем ужас не успявам да се възпра и се чувам да питам злобничко:

— Ами Саша? Тя няма ли някакви планове да излизате заедно тази вечер?