Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 16

Но за моя изненада още след първите няколко въпроса Люк Брандън става, прошепва нещо на Алиша и се отправя към вратата.

— Благодаря — измърморвам му, когато се изравнява с моя стол, но не съм сигурна, че изобщо ме е чул.

Много важно! Получих си ги моите двадесет лири и нищо друго не ме интересува!

На връщане от Уестминстър метрото незнайно защо спира в някакъв тунел. Минават пет минути, после още десет. Просто не мога да повярвам на скапания си късмет! Обикновено се моля да стане нещо подобно, та да си имам извинение, че съм отсъствала по-дълго от офиса. Днес обаче се държа като стресиран бизнесмен с язва. Барабаня нервно с пръсти, въздишам тежко-тежко и току заничам през прозореца към мрака в тунела.

Част от мозъка ми знае, че разполагам с предостатъчно време, за да стигна до „Дени енд Джордж“ преди да затворят. Друга част пък знае, че дори да не успея, милата русокоса продавачка едва ли ще продаде моя шал на някой друг. Но все пак съществува и такава опасност. Така че докато не видя шала в ръцете си, няма начин да се успокоя.

Когато влакът най-сетне потегля отново, аз се отпускам назад на мястото си, въздъхвам драматично и поглеждам бледия, мълчалив тип, който е приседнал напрегнато на седалката от лявата ми страна.

— Слава Богу! — казвам му аз. — Вече бях започнала да се отчайвам.

— Ужасно е — съгласява се той тихичко.

— Изобщо не мислят какво правят — продължавам аз. — Така де, на някои от нас им предстоят жизненоважни неща. Аз например съм страхотно притеснена с времето!

— И аз също съм малко притеснен — признава мъжът.

— Ако влакът не беше потеглил, просто не знам какво бих направила — клатя глава аз. — Човек се чувства толкова… безпомощен.

— Много добре разбирам какво имате предвид — Отговаря ми мъжът напрегнато. — Те не си дават сметка, че някои от нас… — И той обхваща с жест себе си и мен. — Ние не сме просто пътници. За нас е жизненоважно това дали ще стигнем навреме или не.

— Абсолютно вярно! — тръсвам убедено глава аз. — Вие за къде бързате?

— Жена ми ражда — отговаря ми той. — Четвъртото ни дете.

— О! — отронвам, изведнъж отрезняла. — Е… Ами… Поздравления! Надявам се, че ще…

— Последния път продължи час и половина — прекъсва ме мъжът и нервно потрива запотеното си чело. — В това метро съм вече от четиридесет минути, така че… Но поне вече се движим.

Той присвива леко рамене и ми се усмихва смутено.

— Ами вие? Вие за къде бързате? О, Боже!

— Ами… аз… отивам да…

Млъквам притеснено, лекичко се покашлям и усещам как се изчервявам. Не мога все пак да му кажа на този мъж, че за мен е жизненоважно да не закъснея да си прибера шала от „Дени енд Джордж“, нали?

Шал, за Бога! Дори не костюм, не и палто или нещо друго малко от малко по-стойностно.

— При всички положения не е чак от такова значение — мънкам смутено.