Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 147

О, Боже! Аз съм виновна. За всичко съм виновна аз! Ако бях използвала ума си и поне веднъж в живота си да бях ПОРАЗМИСЛИЛА, преди да…

— О, Беки, не гледай толкова тъжно! — възкликва Дженис. — Ти нямаш никаква вина за станалото! Не си знаела! Никой не е знаел! Никой от нас не би могъл да…

— Аз го знаех — чувам се да казвам мрачно. Настъпва потресено мълчание.

— Какво? — най-сетне пита тихо Дженис.

— Не че съм го знаела съвсем точно — обяснявам, забила поглед в земята, — но бях чула да се носи слух за тази сделка. И трябваше да ви предупредя, когато ми поискахте съвет. Трябваше да ви кажа да поизчакате. Но в момента изобщо не… не помислих. Не си припомних какво съм чула. — Насилвам се да вдигна очи към тях и срещам удивения поглед на Мартин. — Аз… Наистина много съжалявам. Загубихте по моя вина.

Настъпва тягостно мълчание. Дженис и Мартин се споглеждат, а аз обгръщам с ръце раменете си и се присвивам, обзета от ненавист и презрение към самата себе си. Чувам телефонът в къщата да звъни и стъпките на татко, който отива да го вдигне.

— Разбирам — нарушава най-сетне мълчанието Мартин. — Е… не е болка за умирачка все пак. Стават такива работи.

— Не се самообвинявай, Беки — казва Дженис утешително. — В крайна сметка не ти, а ние взехме решението да се прехвърлим към другия фонд.

— Пък и нека не забравяме под какво напрежение си живяла напоследък — добавя Мартин и съчувствено ме потупва по ръката. — Този ужасен човек, който те е преследвал…

Сега вече наистина ще се разплача. Не заслужавам милото отношение на тези хора. Вече съм паднала на дъното. Какво изобщо имам в живота си? Нищо. Едно абсолютно нищо. Не съм в състояние да контролирам парите си. Не мога да се справям с работата си. Нямам си гадже. Обидих най-добрата си приятелка. Излъгах родителите си. А ето че сега разорих и съседите ни. Явно трябва да се откажа от всичко и да постъпя в някой будистки манастир или нещо подобно.

— Беки? — прекъсва мислите ми гласът на татко и аз вдигам поглед изненадано.

Той върви през моравата към нас, с разтревожен израз на лицето.

— Не изпадай в паника, Беки, но трябва да ти кажа, че току-що говорих по телефона с този Дерек Смийт.

— Какво? — възкликвам и усещам как пребледнявам от ужас.

— Преследвачът ли? — пита Дженис и татко кимва мрачно.

— Твърде неприятен тип, бих казал. Тонът му беше доста агресивен.

— Но откъде знае, че Беки е тук? — пита Дженис.

— Налучква явно — отвръща татко. — Аз обаче му заявих, че Беки не е идвала и че нямам ни най-малка представа къде е.

— А той… той какво каза? — питам със свито гърло.

— Започна да ми разправя някакви пълни глупости. Уж че сте си били определили среща — отвръща татко и поклаща глава в недоумение. — Този тип явно е напълно побъркан.

— Трябва да си смениш номера — настойчиво ме съветва Мартин. — И да не го обявяваш в телефонния указател.

— А разбра ли откъде се обажда? — пита Дженис с изтънял от тревога глас. — Може да е някъде наоколо! — възкликва тя, обзета от паника, и започва да се оглежда из градината, сякаш очаква преследвачът ми всеки миг да изскочи иззад някой храст.