Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 142
Софи Кинсела
Пък и каква е тази дивотия, че били готови да ми предложат „безусловна подкрепа изцяло и във всичко“? Така де, преди да започне да гледа всеки следобед „Езерото Рики“, мама за нищо на света не би изръсила подобна глупост.
— Е, хайде сега — подема мама, — ела да се отпуснеш с чаша ободрителен чай.
Послушно влизам след нея в кухнята, където тримата сядаме на масата, за да се ободрим с чаша чай. И да си призная, наистина започвам да се чувствам по-добре. Горещ силен чай и сладки, чиито пълнеж е от шоколад с ром. Върхът! Затварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. Когато след миг ги отварям отново, изненадвам родителите ми да ме гледат с изписано по лицата им жадно любопитство. Мама веднага го прикрива с усмивка, а татко — с покашляне, но е пределно ясно, че и двамата буквално УМИРАТ от любопитство да узнаят какво ми се е случило.
— И така — казвам и двамата вдигат рязко глави към мен, — вие сте добре, надявам се?
— О, да — отвръща мама, — НИЕ сме добре.
Отново настъпва мълчание.
— Беки? — най-сетне се обажда татко със сериозен, почти тържествен тон, при което двете с мама се обръщаме към него. — Да нямаш някакви неприятности, за които би следвало да знаем? Не, не ни казвай, ако нямаш желание да го споделиш с нас — бърза да добави той. — Но искам да знаеш… ние и двамата ще бъдем винаги и във всичко до теб.
Поредният тъпизъм а ла „Езерото Рики“. Ааа, не! Родителите ми би трябвало да излизат по-често и да общуват повече с нормални хора.
— Добре ли си, миличко? — пита мама нежно.
Казва го с толкова обич и разбиране, че неволно сърцето ми се свива, с разтреперана ръка оставям чашата си върху масата и отговарям:
— Да си призная, в момента имам известни неприятности. Не исках да ви тревожа, затова и не съм ви казала нищо досега…
Усещам как очите ми се напълват със сълзи.
— Какви неприятности? — пита мама с ясно доловима паника в гласа. — Господи, да не си станала наркоманка?! Това е, нали?
— Не! Не съм станала наркоманка! — Възкликвам възмутено. — Проблемът е, че аз… аз чисто и просто…
Отпивам голяма глътка от чашата си. О, Боже, по-трудно е, отколкото си го представях! Хайде, Ребека, кажи го най-сетне! Изплюй камъчето!
Стисвам клепачи и сграбчвам още по-здраво чашата си.
— Истината е, че аз… — започвам бавно.
— Да? — отронва подканящо мама.
— Истината е, че… — Отварям очи и довършвам бързо: — …един човек ме преследва. Един мъж на име… на име Дерек Смийт.
Настава гробно мълчание. По едно време чувам как баща ми си поема дълбоко дъх, за да заговори.
— Знаех си аз! — изпреварва го мама с изтънял от напрежение треперлив гласец. — Знаех си! Предусещах, че нещо не е наред!
— И ДВАМАТА предусещахме, че нещо не е наред! — подчертава татко и тежко обляга лакти на масата. — От колко време, Беки?
— Ами, ъъъ… вече от няколко месеца — отвръщам, забила поглед в чашата си. — Всъщност, само ми … досажда. Не че ме заплашва или нещо подобно. Само че аз… не издържам повече.