Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 141

Поспирам на ъгъла в очакване да светне зелено, за да пресека. Погледът ми неволно попада върху кашмирените пуловери, изложени на една витрина вляво от мен. Сред тях мярвам и една пурпурно-червена риза за голф от „Прингъл“. Изведнъж сълзи на облекчение изпълват очите ми. Има едно място на този свят, където мога да отида. Място, където винаги мога да отида.

У дома. У дома при мама и татко.

Шестнадесет

Когато същия следобед се появявам най-неочаквано в къщата на родителите ми и заявявам, че искам да остана няколко дни при тях, това не само че не ги шокира, но, изглежда, дори не ги и изненадва.

Всъщност, приемат го толкова спокойно — като нещо съвсем в реда на нещата, — че започвам да се чудя дали пък не са го очаквали през цялото време, още откакто се преместих да живея в Лондон. Дали не са ме чакали всеки Божи ден да се появя на прага, без багаж и със зачервени от плач очи? Подхождат към ситуацията хладнокръвно, като екип на „Бърза помощ“, на който му предстои да се справи с поредния спешен случай.

Така де, като изключим това, че лекарите от „Бърза помощ“ сигурно няма да губят време в спорове как да съживят пациента. Слушам ги няколко минути и ми се приисква да изляза на улицата, за да им дам време да изяснят стратегията си, после пак да звънна на вратата им.

— Качи се и си вземи една гореща вана — нарежда ми мама преди още да съм си оставила чантата. — Сигурно си изтощена!

— Не е нужно да си взема вана, ако не иска! — сопва й се татко. — Може да иска да пийне нещо! Искаш ли да пийнеш нещо, миличка?

— Смяташ ли, че е РАЗУМНО да й предлагаш алкохол? — пита мама многозначително, като му мята крадешком поглед с подтекст „Ами ако е пила успокоителни?“

— Не, благодаря — отговарям на татко. — Но с удоволствие бих изпила чаша чай.

— Естествено! — възкликва мама. — Греъм, върви да включиш котлона — нарежда тя на татко и отново го поглежда многозначително. В мига, в който той изчезва в кухнята, мама се привежда към мен и пита подчертано тихо и задушевно:

— Добре ли си, миличко? Нещо… не е наред ли?

О, Боже, когато човек се чувства кофти, едва ли има по-добро средство за разплакване от изпълнения със съчувствие и обич глас на собствената му майка.

— Ами… — заеквам със свито гърло и напиращи сълзи — …била съм и по-добре. Просто в момента… в момента съм изпаднала в малко по-трудна ситуация. Но всичко ще се оправи в крайна сметка — довършвам, като присвивам леко рамене и отклонявам поглед встрани.

— Защото… — подема мама, снижавайки още повече глас, — …баща ти не е чак толкова старомоден, колкото изглежда. Убедена съм, че ако става дума за това ние да поемем… да поемем Бебчо, а ти да си гледаш кариерата…

КАКВО?

— Не се тревожи, мамо! — прекъсвам я остро. — Не съм бременна!

— Не съм казала, че си бременна — изчервява се леко тя. — Исках само да знаеш, че сме готови да ти предложим безусловна подкрепа изцяло и във всичко.

По дяволите, що за родители имам?! Прекалено много сапунени сериали гледат, това им е проблемът! Всъщност, те двамата вероятно се НАДЯВАТ да съм бременна. От някой женен злодей, когото евентуално да убият и да заровят тялото му в двора.