Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 124

Нямам ни най-малка представа по какво друго си пада Таркуин. Все едно, Вагнер би трябвало да свърши работа като отправна точка на разговора. Пък и се надявам Таркуин да ме заведе в някой наистина луксозен ресторант с джазбанда, където през повечето време да танцуваме прегърнати, така че да не се налага да говорим много-много.

На вратата се звънва и това леко ме стряска. Да си призная, сърцето ми доста се е разтупкало от нервно напрежение. Но в същото време съм и някак особено спокойна. Ето, това е то! Сега започва моят нов мултимилионен живот. Пукни се от яд, Люк Брандън!

— Аз ще отворя — подхвърля Сузи с широка усмивка и изчезва в антрето. След миг я чувам да възкликва въодушевено:

— Тарки!

— Сузи!

Поглеждам се в огледалото, поемам си дълбоко дъх и се извръщам към вратата на дневната точно когато Таркуин се появява на прага й. Все така кльощав и дребноглав както винаги. И пак е облечен в един от прословутите си древни и налудничаво демодирани костюми. Странно обаче, сега това някак си не ми прави впечатление. Всъщност, дори би могло да се каже, че изобщо не забелязвам как изглежда. Просто го зяпам. Зяпам го, зяпам го, неспособна и думичка да кажа, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: „Двадесет и пет милиона лири стерлинги.“

„Двадесет и пет милиона лири стерлинги.“ Една от онези мисли, от които ти се замайва главата и ти прималява под лъжичката — все едно че си на виенското колело в увеселителния парк. Изведнъж ми се приисква да затърча из стаята, да размахвам ръце, да крещя „Двадесет и пет милиона! Двадесет и пет милиона!“ и да хвърлям с шепи банкноти във въздуха, сякаш съм в холивудски филм.

Ама не го правя. Естествено, че не го правя. Само казвам:

— Здрасти, Таркуин.

И му се усмихвам ослепително.

— Здрасти, Беки — отвръща ми той, и добавя: — Прекрасно изглеждаш.

— Благодаря — изпърхвам е клепки и свенливо свеждам очи към роклята си.

— Ще пийнете ли по чашка преди тръгване? — пита Сузи, като ни гледа развълнувано и обичливо, сякаш ми е майка и най-популярното момче в училище е дошло да ме вземе за абитуриентския бал.

— Ъъъ… не, май е по-добре да тръгваме — казва Таркуин, като ме гледа в очите. — Ти как смяташ, Беки?

— Абсолютно — отговарям. — Да тръгваме.

Четиринадесет

На улицата ни чака такси с пухтящ мотор, в което Таркуин побързва да ме напъха. Да си призная, леко съм разочарована, че не е лимузина с униформен шофьор, но пък… няма значение, и това е доста шик — един от най-богатите ергени на Великобритания ме отвлича с такси към… Къде ли всъщност ще ме заведе? В някое баровско заведение, то е ясно, но къде по-точно? Дали в „Савой“? Или може би в „Клериджс“? Или пък да потанцуваме в „Анабел“? Таркуин все още не ми е казал къде отиваме.

О, Боже, ами ако ме заведе в някой от онези свръхизтънчени и налудничави ресторанти, където всичко се сервира под сребърни похлупаци, около чинията ти се мъдрят милион ножове и вилици, а надутите зализани келнери се въртят като лешояди наоколо и само чакат да сгафиш, за да те изгледат презрително? Добре де, няма страшно. Само без паника!! Всичко ще е наред, стига да запазя хладнокръвие и да не забравям правилата. Точно така. Та какви бяха правилата значи? Прибори: започваш от най-крайните и оттам насетне караш поред навътре. Хляб: хлебчето не се реже и не се маже цяла филийка; отчупваш си залче по залче и всяко мажеш индивидуално. Кетчуп: при никакви обстоятелства, за нищо на света не бива да искаш да ти донесат кетчуп!