Читать «Кървави сълзи» онлайн - страница 7

От седмици наред Алексис си мислише, че трябва да напусне Полетата и да тръгне да го търси. Отначало тази идея и се стори безрасъдна, но с течение на времето спечели симпатийте и. Единственото, което още я задържаше бе старата ааронка Фай, но тъй като днес тя се бе превърнала пред очите и в пепел, Алексис не виждаше смисъл да протаква повече „пътешествието“ си. Тя събра набързо нещата си в малка изпокъсана раничка, като сълзите още се стичаха по бузите и. Сетне отметна длъгата си лилава коса от лицето си и тръгна да където и видеха очи, без да се сбогува с никой…

Небето беше сравнително ясно, само тук таме се белееха малки облачета. Слънцето грееше толкова силно, че заслепяваше хората, които вървяха по прашните улици. Те бършеха потта от лицата си и честичко поглеждаха към небесата. Едно момиченце не можеше да откъсне поглед от необятно сините му предели. То вървеше напред без да гледа пред себе си. Дори не забеляза как е стъпила на шосето. Пътят от училище до дома му му беше толкова познат, че не се изненада от факта, че е изминало такова разстояние без да се усети. Точно когато се извъртя да види дали не се задава кола чу оглушителният звук от клаксон, но беше късно… Малкото му телце бе проснато на земята. Наоколо хората се разпищяха и го наобиколиха. От цялата тази еуфория се измъкна бледият образ на загиналото дете и гледаше уплашено ставащото, стурваше му се някак неестествено, странно и толкова объркано. Зад него се приближи едно красиво момиче на около петнадесет години. Имаше дълги сребристи коси и пъстри зеленикаво сини очи. Кожата и беше бяла и се сливаше с великолепните и одежди. Тя се усмихна плахо и положи ръка върху рамото на детето.

— Здравей! — тихо каза тя.

— Коя си ти? — попита изненадано то.

— Казвам се Ники Шау Танчо и съм Асистент в училището за ангели. А ти трябва да си Анабела, нали така?

— Да. От къде знаеш?

— Не чу ли какво ти казах преди малко — аз съм ангел.

— А-а-ангел?

— Да. Хайде, ела с мен в училището ще ти обяснят всичко. На този етап аз трябва само да те заведа там.

— Но…

Анабела не можа да възрази, Ники разпери крилете си и закри с тях себе си и момичето. Двете изчезнаха и миг по-късно се озоваха в една красива бяла стая. Тя беше някак особена. Нямаше прозорци, но за сметка на това беше изключително светла, което не се дължеше само на цвета на стените. В единият и край имаше бюро и зад него стоеше младо момиче. Ники и Анабела се приближиха към нея и чак тогава тя вдигна поглед от книжата, които попълваше и с широка усмивка каза:

— Ааа Ники виждам, че ни водиш ново ангелче.

— Да, така е. Би ли я поела от тук нататък, че днес имам малко работа?

— Разбира се, върви и не се притеснявай.

Ники се сбогува с Анабела, размаха криле и отлетя, като мина през стената все едно беше направена от дим. От доста време насам ангелът не изпитваше радост от работата си. Помнеше с каква радост изпълняваше мисии, как развеждаше новопостъпилите ангели из Рая, как обичаше да говори с тях. Но сега нещо и пречеше, усещаше празнина в душата си и не можеше да се отдаде на работата си. Сърцето й я тласкаше към нов свят, нови изпитания, дивият му ритъм вече не я свърташе из пределите на този подреден свят. През последните няколко дни в главата й се въртяха мисли за бягство от училището и от Рая. Всеки път щом се отдадеше на такива терзания после се чувстваше виновна. Не можеше да напусне току така тези, които я бяха подслонили и отгледали, но и не можеше повече да остане тук. Колкото повече мислеше затова толкова по назад оставаха угризенията и идваше желанието за опознаване на разбърканият, хаотичен и несъвършен свят на хората. Ники летеше все на север без дори да осъзнава къде я водят крилете. Не знаеше накъде отива, не знаеше какво търси и дори какво смята да прави, но знаеше едно и това и стигаше беше напуснала Рая и я чакаше един нов, съвсем различен живот.