Читать «Кървави сълзи» онлайн - страница 6

„Някога и Обречените Ангели били точно такива. Те били най-приказните от всички, но и най-горди. Често слизали от Небето и завладявали нечие човешко сърце. Хората не можели като тях да владеят чувствата си и моментално се влюбвали в красивите им лица. Когато Ангелът си отидел, човеците страдали и често изпадали в бездната на Отчаянието, техният Живот бил приключил. Но това не спряло Обречените, те продължили да напускат Небесните си ложета все по-често и по-често, докато всички хора не били почти изгубени в своята несподелена Любов. Любовта, макар и често пъти подценявана, можела да нанесе болезнени рани. Тя понякога ставала като отрова, течаща във вените и мразяваща кръвта. Именно такава Любов носели Обречените Ангели. Тогава Господарят на Небето и всичко останало, видял несправедливостта на своите прелестни създания, решил да ги накаже за непростимите им дела. Обрекъл ги на вечно изгнаничество. Отнел крилата им и ги изгонил от Небето. Кръвта им била отдавна прокълната, защото никой нямал право да си играе с чувствата. Единственото, което те запазили било красотата си, макар и тя да била вече покварена без липсата на Слънцето. Тези Ангели вече не изчезвали в Светлината, а ставали на пепел, стъпквана в последствие от хората. Но имало шанс да си възвърнат Небесните ложи. Отговорът отново бил Любовта. И то истинската. Ако успеел някой да се влюби в тях в сегашния им облик непринудено. Тогава всички Обречени Ангели щели да възвърнат предишната си прелест и да се извисят със своите криле към Небето. Но… ако това не се случило в едно столетие-вече късият земен Живот на Ангелът изчезвал в забрава.

Изминали векове, ала наказанието все още стояло надвиснало над прелестните същества, които гниели в полета пълни с пепелта на техните предци. Гниели в своята самота, а кръвта във вените им си течала все тъй прокълната и напомняла за непростимите им дела. Очите им били тъжни и те чакали да дойде техния край…“

Всеки знаеше Легедната за Обречените Ангели, а този, който не я, биваше смятан за неук.

…В един случаен ден, някога, никой не знае кога точно, Обреченият Ангел Алексис² крачеше нагоре-надолу из Гаснещите полета, а прахта се надигаше на облачета изпод краката и. Огромните и сивкави очи бяха забити в земята и от тях се стичаха сълзи. Тя не знаеше за кое по-напред да плаче-защото току що бе загубила аарона³, на който бе държала най-много през краткия си досега 17годишен Живот или за прокобата тегнеща дори и над самата нея. Тази нощ отново бе сънувала същия силует, когото виждаше в сънищата си винаги и ааронката бе напълно сигурна, че това бе човекът или каквото и същество да беше, в който щеше да се влюби и да освободи себе си и останалите от изгнанието.