Читать «Кървави сълзи» онлайн - страница 29

— Кой е там? — попита ясно Алексис, неоткъсвайки очи от дървото. Отговор не последва и затова тя повтори въпроса си-Кой е там? Покажи се!

Един от клоновете се счупи с ужасен трясък и точно върху ааронката падна тъмен силует. Обреченият Ангел усети как от шока сърцето и забива лудо, а самата тя трепереше от вълнение. Знаеше много добре какво щеше да последва в това нейно състояние. В миг буквално от ръцете и изкочиха черни въжета, които като огромни змий се увиха около непознатата фигура. Същите тези въжета, сякаш започнаха да изсмукват всичките сили на „противника“, а очите на Алексис станаха сиви, студени и заплашителни. Тя се хранеше от енергията на силуета. Някъде отдалече ааронката чу в главата си глас… познат глас…

— Спри! Недей! Какво… какво правиш? — беше Рей.

Алексис се сепна и въжетата изчезнаха така внезапно, както се бяха и появили. На земята пред нея лежеше демонката, а по нея, където се бяха впили вървите сега имаше червени линий.

— Какво си въобразяваше, че правиш? — попита я с треперещ глас-Какви бяха тези въжета?

— Аз… — започна ааронката-Ти ме стрестна и аз… съжалявам-сведе поглед към земята, което много изненада Рей и най-вече последната дума.

— Какви бяха тези въжета? — повтори въпроса си.

— Никакви-отвърна този път по-остро Алексис. — Няма значение. Да се връщаме в пещерата, че другите… се тревожат къде си. — тя тръгна напред, а Рей я последва смръщено, убедена, че въжетата не са били плод на нейното въображение…

„Проклети ангели… проклети да са… проклети!“ — гневеше се демонката. — „Човек не може да си подреди мислите на спокойствие от тях“-Рей бе свикнала с това да бъде единка, затова и загриженоста на другите и се струваше някак странна. Долу в Ада трудно се създаваха истински приятелства. Лусинда бе единственият демон, който Рей приемаше за приятел.

„Защо ли ми трябваше да напускам Ада?“ — зачуди се зеленооката продължавайки да следва Алексис. — „Живота ми там си беше повече от чудесен… какво ми липсваше, та да го напусна?“ — сцената от преди малко край огънят, изскочи в съзнанието и като по команда. Тъгата набързо отмести гневът и сълзите отново се застичаха по лицето на Рей. — „Имам чуство, че ще се разстопя“ — уплашено призна пред себе си демонката. — „Виждала съм много хора да плачат, но дали не е вредно?“ — обърка се съвсем Рей.

— Алексис… — започна неуверено тя и се закова на мястото си.

— Какво? — попита ааронката.

— Ами искам да те попитам нещо…

— Тук ли? — изуми се Алексис-Не можеш ли да ме попиташ в пещерата? Тук е мокро и студено-оплака се създанието.