Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 83

— Бърз си в борбата, благородни човече; ала твоите люде нещо се бавят.

— Не — отвърнал Турин, — толкоз сме неразделни, че тичаме заедно като един човек.

Тогава бретилците се разсмели и рекли:

— Е, такъв човек и сам да е, струва колкото цяла войска. Голяма благодарност ти дължим. Но кой си и що дириш тук?

— Само си върша работата, а тя е да съсичам орки — отговорил Турин. — Където ги има, там съм и аз. Наричат ме Бездомен горянин.

— Тогава ела да живееш при нас — рекли те. — Защото ние живеем в горите и имаме нужда от твоя занаят. Ще бъдеш добре дошъл!

А Турин ги погледнал странно и рекъл:

— Нима все още има люде, що биха търпели да помрачавам дома им? Само че, скъпи приятели, още не съм изпълнил своята скръбна задача — да намеря Финдуилас, щерка на Ородрет от Нарготронд, или поне да узная вести за нея. Уви! Много седмици минаха, откак бе отвлечена от Нарготронд, ала въпреки туй трябва да продължа да я диря.

Тогава те го погледнали с жалост и Дорлас отвърнал:

— Недей да я дириш. Защото един отряд орки дойде от Нарготронд към Теиглинските бродове и ние отрано ги усетихме — вървяха съвсем бавно, защото водеха множество пленници. Тогава решихме да дадем своя скромен принос във войната и причакахме орките с всички стрелци, що успяхме да съберем, като се надявахме да спасим част от пленниците. Но уви! Още щом ги нападнахме, гнусните орки съсякоха всички пленени жени; а дъщерята на Ородрет приковаха с копие за едно сухо дърво.

Застинал Турин, като че тия слова му нанесли гибелна рана.

— Откъде знаеш? — запитал той.

— Знам, защото тя ми го каза, преди да умре — отвърнал Дорлас. — Огледа ни, сякаш очакваше да види някого, после рече: „Мормегил. Кажете на Мормегил, че Финдуилас е тук“. Нищо друго не каза. Но заради сетните й слова я погребахме там, където издъхна. Вече от месец насам лежи под зелена могила край Теиглин.

— Отведете ме там — рекъл Турин.

Отвели го до една могилка край Теиглинските бродове. Там Турин рухнал и мрак го обгърнал, та горяните помислили, че е мъртъв. Но Дорлас се взрял в неподвижното тяло, а сетне се обърнал към своите люде и рекъл:

— Късно дойде! Жестока бе съдбата към него. Ала вижте — пред нас лежи сам Мормегил, славният пълководец от Нарготронд. По меча трябваше да го познаем, както го познаха орките.

Защото славата на Черния меч от Юга се носела надлъж и шир чак до най-глухите горски усои.

Затуй горяните с благоговение вдигнали Турин и го отнесли в Ефел Брандир; а Брандир излязъл да ги посрещне и се зачудил що за носилка влачат. Тогава дръпнал завивката, съзрял лика на Турин, син Хуринов, и черна сянка паднала на сърцето му.

— О, жестоки люде от Народа на Халет! — провикнал се той. — Защо отблъснахте десницата на смъртта от този човек? С много мъки и труд сте донесли насам сетното проклятие за нашето племе.

Но горяните отвърнали:

— Не, туй е Мормегил от Нарготронд, могъщ боец и страховит враг на орките; оцелее ли, ще ни бъде от помощ. А и да не оцелее, биваше ли да оставим човек, поразен от скръбта, да се валя като леш край пътя?

— Тъй е, не биваше — продумал Брандир. — Съдбата го е пожелала.