Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 81

После подпрял гръб на една колона да си почине и огънят на яростта му се превърнал в пепел. Ала старият Хадор пропълзял до него и го прегърнал през коленете, понеже бил смъртно ранен.

— Дълго очаквах този час, трижди по седем години, че и повече — продумал той. — Ала сега бягай, бягай, господарю! Бягай и не се завръщай без армия. Те ще вдигнат цялата област срещу теб. Мнозина успяха да се измъкнат. Бягай, инак тук ще ти бъде краят. Сбогом!

После се отпуснал на пода и издъхнал.

— Истина изрече той в предсмъртния си миг — рекла Аерин. — Ти узна каквото търсеше. Тръгвай сега, без да се бавиш! Ала най-напред иди при Морвен да я утешиш, инак ще смятам за непростимо всичко, що стори тук. Защото колкото и окаян да бе моят живот, ти ми навлече гибел с тая безумна ярост. Още преди да отмине нощта, пришълците от Изтока ще си отмъстят на всички, що са били в двореца. Прибързани са делата ти, сине Хуринов, сякаш още си онуй дете, което познавах.

— А ти си слаба по дух, Аерин, дъще Индорова, както едно време, когато те наричах „лельо“ и всяко псе можеше да те изплаши — рекъл Турин. — За по-милосърден свят си създадена. Хайде, ела! Ще те отведа при Морвен.

— Навън снегът е натрупал повече от човешки бой — отвърнала тя. — Смъртта ми е неминуема и с теб в пущинака, и с дивите пришълци. Вече не можеш да промениш стореното. Върви! Останеш ли, ще стане по-зле и Морвен ще се лиши от сина си. Върви, умолявам те!

Тогава Турин се поклонил ниско пред нея, обърнал се и напуснал двореца на Брода; а всички бунтовници, които още имали сили, тръгнали подир него. Избягали към планините, защото неколцина сред тях познавали пущинака и сега благославяли падащия сняг, що засипвал следите им. Затуй макар скоро да ги подгонила потеря с множество люде, коне и хрътки, бегълците успели да се доберат до южните хълмове. А като погледнали назад, зърнали пурпурна светлина нейде далече из ония места, що били напуснали.

— Те са подпалили двореца — рекъл Турин. — Защо ли им е трябвало?

— Те ли? Не, господарю, според мен тя го е сторила — възразил някой си Асгон. — Онзи, що стиска меч, често смята търпението за покорство. А тя стори много добрини за нас, макар че скъпо й струваха. Не бе малодушна по сърце и търпението й най-сетне е свършило.

Някои от най-издръжливите, които можели да устоят на зимните студове, останали с Турин и по закътани пътеки го отвели до едно планинско убежище — пещера, известна само на неколцина бегълци и разбойници; вътре имало скрити запаси от храна. Там изчакали снегът да спре, после му дали храна и го изпроводили до един рядко използван проход, водещ на юг към Сирионската долина, докъдето снеговете не били стигнали. На това място се разделили.