Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 6

През целия живот на Турин след заминаването му от Дор-ломин и през целия живот на сестра му Ниенор, която никога не е виждала своя баща, такава е участта на Хурин, прикован неподвижно върху каменен трон над Тангородрим — да пие все по-горчивата чаша на страданията, вдъхновени от неговия мъчител.

В разказа за Турин, който сам си избира името Турамбар, тоест „Повелител на съдбата“, проклятието на Моргот се явява като мощ, пусната да твори зло, дирейки своите жертви; затова според преданието самият низвергнат Валар се бои, че Турин „ще се сдобие с такава мощ, та хвърлената над него прокоба да се обезсмисли и той да избегне предначертаната му участ“. А след това в Нарготронд Турин укрива истинското си име и се гневи, когато Гвиндор го разкрива: „сега си ми сторил зло, приятелю, като назова истинското ми име и тъй призова злата съдба, от която желаех да се укрия“. Именно Гвиндор е разказал на Турин за слуха, чут по време на пленничеството му в Ангбанд, че Моргот е хвърлил проклятие върху Хурин и целия негов род. Но сега отговаря на разгневения Турин: „Не в името е съдбата, а в самия теб“.

Тази сложна идея е тъй съществена за целия разказ, че баща ми дори предлага алтернативно заглавие: „Нарн е’Рах Моргот“, тоест „Разказ за Прокобата на Моргот“. А възгледите му по въпроса личат ясно в думите: „Тъй свършва историята за Турин клети, най-злото от всички деяния на Моргот сред людете в древния свят“.

Когато броди из гората Ветроклин, носейки на ръце Мери и Пипин, Дървобрад им пее за местата, които е познавал в далечни времена, и за дърветата, расли там:

Сред върбов лъг в Тасаринан напролет крачех аз.

Ах, как ухае пролетта сред Нан-тасарион!

И казах, че е добро.

А лете бродех из брестака на Осирианд.

Ах, как блести и пее лятото край Седемте реки

на Осир!

И помислих, че е по-добро.

При буковете в Нелдорет наесен стигнах аз.

Ах, как горят червени и златисти и как въздишат

листи наесен в Таур-на-нелдор!

Надхвърляше мечтите ми това.

На платото Дортонион, сред борови гори през

зимата качих се.

Ах, вятърът как пее, как бели са и черни

клонаците

през зимата над Ород-на-Тон?

И с песен се надигна гласът ми из небето.

А днес под морските вълни са всички тез страни

и крача аз из Амбарона, Тауреморна и Алдаломе,

из родния си Ветроклин,

где корените са тъй дълги.

А трупат се години, по-гъсти от листата

в Тауреморналоме.

Паметта на Дървобрад, „Ент земероден, стар като гранита“, е наистина дълга. Той си спомня горите в необятната страна Белерианд, унищожена от катаклизмите на Великата битка в края на Древните дни. Великото море нахлува в нея и залива всички земи западно от Сините планини, наричани Еред Луин и Еред Линдон; затова картата към „Силмарилион“ свършва на изток с тази планинска верига, а картата към „Властелинът на пръстените“ започва на запад от нея; и земите отвъд планините, наречени на тази карта Форлиндон и Харлиндон (Северен Линдон и Южен Линдон), са единственото останало през Третата епоха от онази страна, наричана Осирианд, Земя на Седемте реки или Линдон, из чиито брястови гори някога е бродил Дървобрад.