Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 50

Тогава Турин не казал нищо повече.

На следващия ден Белег си тръгнал и Турин го изпроводил на един изстрел с лък извън лагера, обаче не казал нищо.

— Значи сбогом навеки, сине Хуринов? — запитал Белег.

Тогава Турин погледнал на запад и съзрял в далечината да се извисява връх Амон Руд; и без да знае какво го чака, отговорил:

— Ако наистина искаш да удържиш на думата си и да бъдеш до мен, дири ме на Амон Руд! Ако ли не, значи се сбогуваме за сетен път.

— Може би тъй ще е най-добре — рекъл Белег и си тръгнал.

Разказват, че когато се завърнал в Хилядата пещери, Белег разправил всичко на Тингол и Мелиан, като премълчал само за жестокостта на Туриновите разбойници. Въздъхнал Тингол и промълвил:

— Взех за свой син потомъка на Хурин и туй не може да се отмени ни от обич, ни от ненавист, освен ако сам Хурин Храбри дойде да си го поиска. Какво повече иска от мен Турин?

А Мелиан рекла:

— За своята помощ и доблест, Куталион, от мен ще получиш в дар най-достойното, що мога да дам.

И му дала запас от лембас — прочутия хляб на елфите пътешественици — и всяка питка била увита в сребристо листо, а върху нишките, с които били превързани, имало бял восък с печата на кралицата във формата на цветче от Телперион; понеже според обичая на Елдарите само кралицата имала право да съхранява и раздава лембас.

— Този хляб — казала тя — ще помага из зимния пущинак на теб и онези, които те съпровождат. Защото поверявам на теб да го раздаваш от мое име, както пожелаеш.

С този дар Мелиан най-силно разкрила колко е благосклонна към Турин; защото никога дотогава Елдарите не били разрешавали на човек да опита от техните магически питки, а и отподире рядко се случвало подобно нещо.

Сетне Белег напуснал Менегрот и се завърнал към северните предели, където най-често живеел при бойните си другари; ала когато настанала зима и боевете стихнали, Белег внезапно изчезнал и приятелите му повече не го видели.

Глава VII

За джуджето Мим

Сега разказът се насочва към Мим, Калпавото джудже. Тия джуджета са отдавна забравени, понеже Мим бил последният. Малко се знаело за тях дори в древните дни. Нибин-ногрим ги наричали някога елфите от Белерианд, ала не ги обичали; а Калпавите джуджета не обичали никого освен себе си. Макар да се страхували от ненавистните орки, също тъй ненавиждали и Елдарите, а най-много Изгнаниците; защото смятали, че Нолдорите са им отнели родните земи. Много преди крал Финрод Фелагунд да дойде отвъд Морето, Калпавите джуджета открили пещерите на Нарготронд и започнали да дълбаят из тях.

Някои казват, че произхождали от ония джуджета, които в прастари времена били прокудени от великите градове на своите събратя в далечните източни области. Много преди завръщането на Моргот заминали те на запад. Ала тъй като били малобройни и без господар, трудно намирали метали и руди, та с времето загубили прежното си ковашко умение и запустели техните оръжейници; станали по-дребни от източните си сродници и свикнали да крачат с прегърбени плещи и боязливи стъпки. И все пак, както всички от джуджешкия род, те били далеч по-силни, отколкото личало по снагата им, и умеели да се вкопчват в живота сред най-тежки несгоди. Но по времето на нашия разказ те били съвсем западнали и накрая изчезнали от Средната земя, ако не се броят Мим и двамата му синове; а дори и за джудже Мим бил престарял неимоверно — престарял и забравен от всички.