Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 49

— Ако остана до теб, туй ще е от обич, но не и от разум — рекъл Белег. — Вещае сърцето ми, че трябва да тръгнем заедно към Дориат. Навсякъде другаде сянка лежи пред нас.

— И все пак не ще се завърна там — казал Турин.

— Уви! — промълвил Белег. — Но любящият баща отстъпва пред желанието на своя син дори когато вижда колко е неразумно. Ще склоня пред волята ти. По твоя молба ще остана.

— Добре ще е, наистина! — възкликнал Турин.

После замълчал, сякаш сам виждал сянката, и дълго се борил с гордостта, що не му давала да се завърне. Седял така и мрачно се взирал назад в отминалите години.

Сетне изведнъж се изтръгнал от унеса, погледнал Белег и рекъл:

— Ти спомена за една елфическа девойка, не помня коя точно. Много й дължа за навременната намеса пред краля; ала въпреки туй не си я спомням. Защо ли ме е причаквала на пътя?

Тогава Белег го изгледал странно и отвърнал:

— Вярно, защо ли? Приятелю мой, нима винаги си живял със задрямали чувства и ум? Та нали като момче се разхождаше с Нелас из горите на Дориат.

— Трябва да е било отдавна — рекъл Турин. — Или поне тъй ми се струва и мъгла закрива всичко в моето детство… освен спомена за бащиния дом в Дор-ломин. Но защо съм се разхождал с елфическа девойка?

— Може би заради онуй, на което е могла да те научи — отвърнал Белег, — та макар и да са само имената на няколко горски цветя. Тях поне не си забравил. Уви, сине човешки! И други скърби има в Средната земя освен твоята; има и рани, що не са от оръжие. Вече почвам да вярвам, че не е бивало да се срещат елфи и люде.

Турин не казал нищо, само се взрял в лицето на Белег, сякаш искал да разгадае словата му. А Нелас от Дориат повече не го видяла и сенките им се разделили навеки.

После Белег и Турин преминали към други въпроси и почнали да обсъждат къде да се заселят.

— Нека се върнем в Димбар на северната граница, където някога обикаляхме заедно! — казал с копнеж Белег. — Необходими сме там. — Напоследък орките са открили как да слизат от Таур-ну-Фуин; сега градят път през Анахския проход.

— Не помня такова нещо — отвърнал Турин.

— Защото досега не сме ходили тъй далече от нашите граници — казал Белег. — Но ти си виждал в далечината върховете на Крисаегрим и източно от тях — мрачните склонове на Горгорот. Анах се намира помежду им, над планинските извори на Миндеб. Тежък и опасен е пътят, ала вече мнозина врагове идват по него и хората от Бретилския лес се боят, че Димбар, който доскоро живееше в мир, бавно пада под властта на Черната ръка. Там е нашето място.

— Не, не ще се върна назад в живота — възразил Турин. — А и сега не ще е лесно да достигна Димбар. Сирион ще се изпречи на пътя ни, а през него няма ни брод, ни мост чак до Бритиах далече на север; опасно е да се минава през тази река. Освен в Дориат. Но не ще вляза в Дориат и не искам от Тингол нито разрешение, нито прошка.

— Корав мъж се наричаш, Турин. Да, корав си, ако под туй разбираш „непреклонен“. Ала сега идва мой ред. С твое разрешение ще си тръгна час по-скоро, а ти остани със здраве. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.