Читать «Змии в стените» онлайн - страница 94

Преди да затвори вратата, за пореден път огледа огромната си колекция. Акуратно подредените бутилирани спомени заемаха почти цялото пространство във вътрешността на чудовищния уред. Оставаше съвсем малко място. Скоро едва ли щеше да има къде да складира новите си придобивки… е, в случай, че се появяха такива. В последно време предпочиташе да заседне у дома в безмълвната компания на MP3-плейъра, чашата и някоя от хилядите бутилки.

Защото само той знаеше колко труд, болка и отчаяние са необходими за производството на дори една-единствена глътчица от този деликатес.

Дейв се тръсна в мекия фотьойл, наля си глътка искрящ спомен и с наслаждение отпи. Както всеки път, горчивият вкус го блъсна с все сила в небцето, откъдето отлетя в мислите му, експлодира там с енергията на двеста атомни снаряда, след което най-накрая стигна до сърцето му, където се сля с кръвта и потече спокойно по вените му. Пред очите му изникваха една след друга картини, една от друга по-красиви и нежни, нарисувани лично от него, от четката на подсъзнанието му и боите на миналото, оживяващи постепенно като стар черно-бял филм, който малко по малко придобиваше колорит и дълбочина. Душата му пееше, омагьосана от първите нотки на симфонията, прозвучала в деня, когато целувките все още не бяха изместени от сребролюбието, любовта – от пресметливостта, а прегръдките – от покриващите сърцето на благоверната му мазоли…

Наздраве, любов моя. Дано си спомняш за мен от време на време, изпрати мисълта си към старата си любов Дейв. Да, осъзнаваше колко глупаво е това. Прекрасно знаеше колко краткотрайна е паметта на всичките му приятелки. Особено на тези, които бе обичал истински.

Няма значение. Да пием за любовта, която погубихте!

Той въздъхна, изтри сълзите си и си наля нова чаша.

Последният хорър разказ

Тази вечер мисля да напиша последния си разказ. Честно, не ми се пише повече. Омръзна ми да бъда литературната кучка на цялата четяща и критикуваща пасмина. Не искам повече да прекарвам живота си в създаване на творби, които биват зачевани с болка и страдание върху белия лист, само и само за да излязат от печатницата и да попаднат в безмилостните лапи с на шепа пъпчиви тийнейджъри, които не биха разпознали истинската магия дори лично Негово Величество Толкин да им я поднесе на митрилова тепсия. Нямам намерение да създавам фантастични герои, обречени да потънат в сивия бълвоч на създаваното от така наречените ми „колеги“ ежедневие.

Днес ще напиша хорър разказ. Такъв, какъвто не съм писал от години насам.

Колко от вас знаят, че навремето бях автор на истории на ужасите? Двама? Петима? Някой друг, освен хората до мен, които ме подкрепяха в добро и лошо, предпазваха ме да не загубя разсъдъка си, след като целият ми живот се сгромолясваше за пореден (но, за съжаление, не и последен) път?