Читать «Последната кралица на Индия» онлайн - страница 200

— Много кърви — прошепнах.

Поставихме я върху напуканата земя, а след това свалихме бронята ѝ, за да видим по-добре раната.

— Дълбока е — потвърди Арджун.

— Рани! — извиках аз и се разплаках. Но тялото ѝ вече се сковаваше. Под златната светлина на залеза сякаш беше заспала. — Рани! — повторих. — Рани!

Сложих главата ѝ в скута си. Ала тя вече беше отлетяла при баща си и сина си.

Епилог

1919 година

Ръцете ми треперят. Оставям дневника си. Изведнъж вече няма никакво значение, че оттогава са изминали шейсет и една години. Все още усещам в устата си вкуса на пръстта от бойното поле, чувам писъците на мъжете и цвиленето на конете. Имаше време, когато обичах да чета тези думи отново и отново, като че ли съживяването на травмата щеше по някакъв начин да я облекчи. Шри Рама беше онзи, който ме посъветва да оставя дневниците си. Бях започнала да се превръщам в дърво, пуснало корени в почвата на трагедията. Така каза той. И с всяко следващо прочитане поливах корените си, за да потънат още по-дълбоко и да засилят болката. „Засади корените си в прясна почва“ — каза ми той. И така думите от дневниците ми за дълго време бяха лишени от звук. До този момент, мис Пениуел, в който ги четете.

Когато войната приключи и британското знаме се развя над всяка крепост и паланка в моята страна, Арджун и аз бяхме оженени от шри Рама, който не само оцеля, но и успя да си създаде нов живот в град Бомбай. Тъй като и Арджун, и аз бяхме бунтовници, за нас беше невъзможно да останем близо до Джанси. Затова се преместихме в шумния и многолик град Мумбай. Скоро след това градът беше преименуван от британците на Бомбай, за да ни напомня всеки ден какво сме изгубили. За да ни напомня, че кралство Джанси вече не съществува. Бяхме станали част от огромна империя. Поканихме сестра ми и сина ѝ да живеят при нас, но тя отказа. Държеше ме изцяло отговорна за съдбата, която я беше сполетяла. Смяташе, че аз никога не съм била вярна на семейството си, а на една кралица, която ме беше дарила с бижута и добър брак. Въпреки отношението ѝ към нас ние предложихме да ѝ купим къщичка в един град, намиращ се на брега на Арабско море, където ѝ уредихме спокоен и напълно задоволен живот като вдовица. Това вече тя прие.

Болеше ме, като си представех Ану съвсем сама в непознатия град. Посещавахме я многократно, но тя отказваше да ни отвори вратата на къщата си. Гледахме сина ѝ как играе на близките поляни — дете със светла кожа и очи с цвета на морето. Дали майка му го обичаше, или ежедневно го наказваше за онова, което ѝ беше струвал? Така и не разбрах. Арджун ме посъветва да изчакам детето да порасне, след което да се свържа с него и да му помагам. Но през десетата си година момченцето почина. Две години по-късно почина и сестра ми. В къщата ѝ открих дневника, който ѝ бях подарила като дете — дневника с всички спомени за нашата майка. Беше увит в стара мурета. Вдигнах го към носа си и вдишах дълбоко. Все още миришеше на Барва Сагар.