Читать «Целувките на скорпиона» онлайн - страница 3

Капитанът му отправи леко пренебрежителна усмивка, без да направи коментар.

— Месеците минаваха и аз прекарвах времето си ужасно, самотният режим на живот ме направи нетърпим дори за себе си. Накрая, което предполагам, че бе неизбежно, започнах да разговарям с каравениганките: тук малък коментар, там малко бъбрене… Не се оказа трудно и независимо какво разправят за тях, не са чудовища.

— Разбира се, че не са, човече — промърмори капитанът — Кой ти каза такива глупости? Каравениганките са цивилизовани, културни, любезни… и по мое мнение, тяхното средно интелектуално ниво е много по-високо от това на човешките индивиди.

— Така е. Малко по малко придобих техните нрави и склонности, влязох в тяхната общност и макар че малко късно забравих предубежденията си, някои от тях винаги ме държаха на разстояние и никога не разбрах защо.

— Не го разбирам — отново се усмихна капитанът, но без настроение. — Мъжката част от хората и женската част на каравенигите винаги чувстват взаимно неизбежно привличане. Но това, което някои — бодна той показалеца си в голите си гърди, — наричаме хибридни съюзи, други го назовават ксенофилия. Казват, че е перверзия от сексуален порядък. Дори на някои места някой може да бъде преследван от закона, макар че те го наричат „да си поставен под надзора на властите“. Без да изброявам планетите, където дори някой да е приет, в очите на хората той се превръща в болен човек, в социален парий. И много каравениганки не се гледат с добро око от сродниците им поради връзките им с чуждоземци…, въпреки че мотивите им са малко по-меки от човешките.

— Никога не го бях помислил. Истината е, че и аз и те, сякаш по общо съгласие поддържахме някаква игра на етикет…, а между нас имаше силно взаимно привличане. След това, накрая опознах Ертиклана.

Той се смути и млъкна. Капитанът му наля още пиене и без да каже дума, се взря в замътените от успокоителните очи на посетителя си.

— Присъствието на Алифата II може да бъде много приятно, този свят е изпълнен от светлина и цветове — разклати разсеяно чашата си Онлифан Деглет и жълтото питие в нея се раздвижи. — Аз и Ертиклана прекарахме заедно две години, които сякаш изминаха на един дъх — въздъхна той, сякаш беше споделял с нея целия си живот. — Няма нищо на този свят, което да се сравни с връзката между човек и каравениганка. Истина е и всичко това, което се разправя по другите светове.