Читать «Целувките на скорпиона» онлайн - страница 2

За щастие, корабната рампа накрая се отвори с глухо бръмчене и мършавият изцапан пилот, чиито вид отговаряше на показаното от мониторите, слезе по нея. Очите му се насълзиха от внезапно избухналата светлина, която срещнаха. След като забеляза мургавия капитан на космодрума, който се приближаваше гол до кръста, насочил към него тъмния оптически мерник на двуцевна пушка, той отстъпи назад.

— Не се притеснявайте — потупа Моктаур оръжието си, забелязвайки притеснението на посетителя си. — Нося го по навик.

— Капитан Моктаур…, казвам се Онлифан Делгет…

— Отлично си спомням за вас, Делгет — кимна с глава капитанът. На Балифата II се поддържаше малка човешка колония, която едва ли наброяваше и двеста души, повечето от тях оператори и техници, които бяха разпръснати по цялата планета. И капитан Моктаур бе един от тези, които поради собственото си тщеславие познаваше всеки от тях. — Къде се научихте да пилотирате — попита той.

— Нямам позволително за управление на никакъв клас кораб, пристигнах летейки на полуавтоматичен режим…

— Вече разбрах — започна да проучва капитанът грамадата на транспорта — идентификационните му номера и търговските логотипи, напечатани върху металния му корпус. — Този кораб е за индустриален транспорт. Как се сдобихте с него?

— Откраднах го — призна откровено събеседникът му.

Капитан Моктаур замълча за няколко секунди.

— Съгласих се, Деглет, по-късно ще уредим това. — нарами той пушката си и отправи любезен жест към своя посетител. — Нека сега нека да влезем вътре, струва ми се, че доста сте уморен. Първо си починете, после ще продължим разговора.

* * *

Капитан Моктаур се настани на мястото си и предложи цигара на госта. Последният, очевидно се бе отпуснал поради действието на приетия душ и успокоителните медикаменти, но отказа цигарата. Капитанът мълчаливо наля две чаши с жълтеникав ликьор и предложи едната от тях на посетителя си.

— Няма да е лошо — поклати глава Онлифан Делгет и поднесе напитката към устните си. — Преди почти три години пристигнах на тази планета с договор на техник. Наеха ме на работа на Анте Дибаим…, родния ми свят.

— Предполагам — запали Моктаур цигарата си, — че преди да подпишете договора си, внимателно ви информираха какво ще намерите на тази планета.

— Не мога да го отрека. В действителност бях чул да се говори за Балифата II и каравенигите — отправи той лека, лишена от бодрост усмивка.

— Предполагам — повтори капитанът и пусна замислено облаче дим. — Продължавайте.

— Добре. След пристигането ми, започнах да работя в една от фабриките за храни, разположени в южното полукълбо, в Ескаин Малум. Тамошната колония беше много малка, едва наброяваше пет човека. Наистина, първите месеци бяха отегчителни и много по-тежки, отколкото си го бях представял. Останалите техници от колонията не бяха много общителни, поне с другите хора: рядко ги виждах извън работното им място. Един от тях беше истински отшелник, разновидност на мизантроп; другите трима предпочитаха компанията на каравениганките. Отначало се увлякох в работата си, управлявайки машинарията, внесена от друга планета. По онова време, отношението ми към каравениганките беше любезно студено, напълно професионално. Спомням си, че бях изненадан от тяхното държание, което не се отличаваше от моето, а те сякаш се насилваха да пазят дистанция…, но след всичко това и след като сплетните ги представят като вид сирени…