Читать «Червената пирамида» онлайн - страница 5

/Докато пиша това, тя стои до мен и ме гледа на кръв — не е зле да внимавам как я описвам./

За нищо на света няма да се досетите, че ми е сестра. Първо, живее в Англия от толкова отдавна, че говори с британски акцент. Второ, метнала се е на мама, която беше бяла, затова Сейди е с много по-светла кожа от мен. Косата й е права, с цвят на карамел, не точно руса, но не и кестенява, и тя обикновено я носи на кичури в ярки цветове. Онзи ден беше с червени кичури отляво. Със сини очи е. Сериозно ви говоря. Сини, точно като на мама. Сейди е само на дванайсет, но е висока точно колкото мен, което наистина си е дразнещо.

В този ден, както винаги, тя дъвчеше дъвка и за срещата ни се беше издокарала с опърпани дънки, кожено яке и кубинки, сякаш отиваше на концерт и се надяваше да стъпче някой и друг човек. Около врата й се поклащаха слушалки, в случай че й доскучае с нас.

/Е, Сейди не ме фрасна, значи съм се справил със задачата да я опиша./

— Самолетът закъсня — обясних аз.

Сейди направи с дъвката балонче, което пукна, почеса Кифличка по главата и я метна вътре.

— Излизам, бабо!

Баба Фауст каза нещо някъде от къщата, което така и не разбрах, вероятно:

— Не ги пускай вътре!

Сейди затвори вратата и ме погледна така, сякаш съм мъртва мишка, която котката й току-що е домъкнала отнякъде.

— Ето те пак тук.

— Ъхъ.

— Ами тогава да вървим — въздъхна тя. — И да приключваме по-бързо.

Такава си беше. Няма да възкликне: „Здрасти, как прекара последната половин година? Ужасно се радвам да те видя!“, или нещо от тоя род. Но на мен не ми пречеше. Когато се виждаш със сестра си по два пъти в годината, все едно сте далечни роднини. Между нас нямаше нищо общо — освен родителите.

Тръгнахме да слизаме по стълбището. Помислих си, че Сейди мирише на къща на старци и на дъвка, и точно тогава тя спря рязко и аз се блъснах в нея.

— Кой е този там? — попита.

Почти бях забравил онзи тип с шлифера. Двамата с татко стояха на отсрещния тротоар, при голямото дърво, и явно се караха не на шега. Татко беше с гръб и не видях лицето му, но той ръкомахаше, както когато е развълнуван. Другият мъж се беше свъсил и само клатеше глава.

— Не знам — отвърнах. — Беше там, когато спряхме с таксито.

— Вижда ми се познат. — Сейди се смръщи, сякаш се опитваше да си спомни. — Идвай.

— Татко каза да чакаме в таксито — казах аз, макар и да знаех, че е безполезно.

Сейди вече беше тръгнала нанякъде.

Вместо да прекоси направо улицата, се завтече и като се криеше зад колите, стигна почти до следващата пресечка, после мина на отсрещния тротоар и се спотаи зад един нисък каменен зид. Оттам започна да се промъква по посока на татко. Нямах друг избор, освен да последвам примера й, макар че се чувствах кръгъл глупак.

— Шест години в Англия — промърморих — и вече си въобразява, че е Джеймс Бонд.

Сейди ме шляпна, без да се обръща, и продължи да се промъква напред.

След още две-три крачки се озовахме точно зад голямото мъртво дърво. Чух как татко казва от другата страна:

— Принуден съм, Еймъс. Знаеш, че така трябва.