Читать «Червената пирамида» онлайн - страница 14
Рик Риърдън
Огненият мъж се втурна към нас. На няколко сантиметра от лицето ми нещо го отблъсна назад. Във въздуха се разлетяха искри като от електрически ток. Амулетът на врата ми се нагорещи неприятно.
Огненият мъж изсъска и се взря в мен по-внимателно.
— Така значи…
Сградата се разтресе отново. Стената отсреща се пръсна подобна на бляскав светещ водопад. През дупката влязоха двама души: мъжът и момичето, които бяхме видели при Иглата, дрехите им се вихреха около тях. И двамата държаха жезли.
Огненият мъж се озъби. Погледна ме за последно и подметна:
— До скоро, малкият.
После цялото помещение лумна в пламъци. Огнената вълна изсмука всичкия въздух в белите ми дробове и аз се свлякох на пода.
Последното, което запомних, бе, че над мен са се надвесили непознатият с раздвоената брада и момичето в синьо. Чух, че мъжете от охраната тичат и се приближават с викове. Момичето приклекна над мен и извади от колана си дълъг извит нож.
— Трябва да побързаме — каза то на мъжа.
— Рано е — отвърна без желание той. Говореше със силен акцент, май френски. — Трябва да сме сигурни, преди да ги унищожим.
Затворих очи и изпаднах в безсъзнание.
3. Затворена заедно с котката
Здрасти. Аз съм Сейди. Брат ми не става за разказвач. Съжалявам. Но сега ще слушате мен, значи всичко е наред.
Хайде да видим какво става. Взривът. Розетският камък, натрошен на милиард парчета. Огнен злодей. Татко в ковчег. Зловещ французин и млада арабка с нож. Ние в безсъзнание. Точно така.
Когато се окопитих, както би могло да се очаква, около нас се суетяха полицаи. Разделиха ни с брат ми. Не че имам нещо против. Той си е голям досадник. Но ме затвориха в кабинета на уредника и ме държаха вътре цяла
Бях разбита, естествено. Току-що бях повалена в безсъзнание от някакво си огнено нещо. Бях видяла с очите си как натикват татко в саркофаг и го пускат надолу през пода. Опитах се да разкажа всичко това на полицаите, но на кого му пукаше? На никого.
И най-гадното: тресеше ме, сякаш някой ми беше пуснал във врата леденостудени иглички. Усетих го, щом погледнах светещите сини думи, които татко написа върху Розетския камък и които знаех какво означават. Вероятно семейно заболяване? Може ли знанията за скучни египетски неща да се предават по наследство? С този мой късмет…
Доста след като дъвката ми се бе разпаднала, в кабинета на уредника най-после дойде полицайка — да ме изведе. Не ми зададе никакви въпроси. Само ме натика в един полицейски автомобил и ме откара у нас. Дори тогава не ми разрешиха да обясня на баба и на дядо какво е станало. Полицайката само ме бутна в стаята ми и аз зачаках. Чаках и чаках.
Не обичам да чакам.
Засновах напред-назад. Стаята ми не е нищо особено, таванско помещение с прозорец, бюро и легло. Нямаше какво да правя там. Кифличка ми подуши краката и опашката й така настръхна, че заприлича на калистемон. Сигурно не обича да й мирише на музей. Изсъска и се скри под леглото.
