Читать «Двама са много» онлайн - страница 7

Деймън Найт

Очите се завъртяха отново, но този път бавно, като внимателно оглеждаха нещата наоколо. Никакви съмнения! Той беше сам. Гласът се бе донесъл отзад, а в действителност излизаше от собственото му тяло.

Гласът се разнесе отново и сега не звучеше така отчаяно. Нещо забълбука, прокашля се и тънък тенор съвсем ясно произнеес:

— Какво значи това? Къде съм аз?

Джордж бе залят от догадки. Той бе така зашеметен, че когато от близкия храст се откъсна някакво голямо и сухо парче и безшумно се затъркаля и заподскача към него, не успя да направи нищо друго освен да гледа изумено и опулено и въобще не помръдна.

Отначало дълго наблюдава предмета, който сякаш бе облечен в твърда си черупка, после премести поглед на храста, откъдето преди малко плодът се бе откъснал. Бавно и мъчително се оформи някакво логическо заключение. Изсъхналият плод бе паднал безвучно и това бе естествено, защото при метаморфозите си, той се бе лишил напълно от слух. Но… нали преди миг чу глас?!

Следователно — халюцинация или телепатия!

Гласът прозвуча отново.

— Помогнете! Господи, някой ще се отзове ли?

Май бе Вивиан Белис. Хамс, дори и да викаше толкова тънко и пронизително, никога не би изрекъл: „Господи“. А за МакКарти — направо изключено.

Джордж започна да се успокоява. И същевременно продължаваше да мисли усилено: „Страхувам се — израстват ми крака. Белис се страхува — появява се телепатичен глас. Това е така разбираемо, в подобна ситуация тя първо би заревала“.

Тогава, защо и той да не заплаче? Затвори очите си и си въобрази, че се намира в съвсем непознато място и го обкръжават ужасни неща. Не знае как да се измъкне от това положение. И при това вика с пълни сили: „Вивиан!“

Така се измъчва известно време. Гласът на девойката продължи да се раздава през почти равни интервали. Изведнъж воплите се прекъснаха по средата на думата.

— Чу ли ме? — запита Джордж.

— Кой е това? Какво ти трябва?

— Аз съм Джордж Майстър, Вивиан. Разбираш ли, какво ти казвам?

— А?

Джордж продължи в същия дух. Накрая момичето каза:

— А-а-х, Джордж… извинете мистър Майстър! Така се изплаших. Къде сте?

Той започна да обяснява и изглежда го направи не съвсем тактично, защото когато свърши, Белис изписка и отново се разхленчи. На Джордж му остана единствено да въздъхне съкрушено и да запита:

— Има ли още някой в апартамента? Майор Хамс? Мис МакКарти?

Изминаха две минути и се раздаде двойна поредица от несвързани и страшни звуци. Когато те се превърнаха в по-ясни думи, гласовете можеха да се разпознаят. Хамс, преди случката червенолик и як войник с грубо лице, изкряска:

— Защо не си гледа под краката, Майстър? Ти предизвика срутване и само заради тебе се оказахме в това кретенско положение!

МакКарти, която притежаваше набръчкано и тебеширено лице с издадена напред долна челюст, каза с леден глас:

— Майстър, за всичко ще бъде доложено, където трябва. За всичко!

* * *

Както се изясни след малко, само Хамс и Майстър бяха запазили зрението си. И четиримата в една или друга степен можеха да управляват мускулатурата, но само майорът бе в състояние сериозно да влияе на усилията на Джордж. МакКарти се бе изхитрила да възпроизведе двойка изправни и прекрасно действуващи уши, на което никой не се учуди.