Читать «Двама са много» онлайн - страница 2
Деймън Найт
Интересно, кой още заедно с него се бе намъкнал в тази „локва“? Вивиаън Белис? Майор Хамс? Мис МакКарти? Или и тримата заедно? Но това безспорно можеше да се разузнае по някакъв начин.
Джордж се опита да погледне още веднъж надолу и усилията му се увенчаха с успех. Като в мъгла видя тясна ивица с познатата му пъстра сиво-зеленикава разцветка. И това нещо много бавно се преместваше през руслото на пресъхнал ручей, който те вече пресичаха поне час, ако не и повече. По напрашената и полупрозрачна повърхност бяха полепнали изпочупени клончета и откъснати листа.
Той достигна доста неща: при предишното поглеждане бе успял да види само тънкото крайче на своето ново тяло. Когато отново повдигна очи, противоположният край на ручея забележимо се приближи. Точно до брега, на каменистата почва, стърчеше букетче от някакви твърди на вид тъмносиви стъбла. Джордж се насочваше наляво от него. Растението много приличаше на онова, за което поиска да се хване и… попадна в сегашното си положение. Сега можеше да го разгледа на спокойствие.
Но едва ли това растение, ще се окаже особено интересно. Няма никакви основания да предполага, че всяка неизвестна форма на живот ще представлява нещо потресаващо ново. Джордж бил уверен, че на най-интересния организъм вече се е натъкнал.
„Някаква си meisterii“ — помисли си той. Още не бе измислил родовото име: отначало да се научи повече за това същество, но че е meisterii — това е несъмненно. Откритие е! И никой не ще може да му го отнеме. Но което е така оскърбително, той, Джордж, се намира вътре в откритието си.
Каквото и да се казва, това е чудесен организъм. Но прекалено примитивен — собствената му структура е по-проста и от тази на медузата. Подобно същество е могло да иззлезе на сушата само на планета със слаба сила на тежестта. Мозък, нервна система или нещо подобно изглежда въобще нямаше. Затова пък притежаваше съвършен механизъм за оцеляване: предоставяше на своите съперници в борбата за съществуване да развиват високоорганизирана нервна тъкан, а само предпочиташе да си лежи (замаскирано под купчини листа или други растителни остатъци) в очакване, докато някой от съперниците му не се бухне в нвго и то да се възползува от плодовете на победата си.
Но това не бе вид паразитиране, а истинска симбиоза, при това на по-високо ниво, отколкото на всички планети, които Джордж бе посетил. Плененият организъм едновременно представлявал храна за съществото и мозък-пленник, който в собствен интерес го ръководеше при търсенето на нова храна или предупреждавал поробителя си за възникналите опасности. Ти ме води, а аз ще те храня! Това е така справедливо.
Той се приближи плътно до растението и го разгледа. Както и предполагаше, това бе обикновена трева и не представляваше никакъв интерес.
Тялото му се заизкачва по каменистия склон. Той знаеше, че възвишението е ниско, но от нивото на очите му, то изглеждаше невероятно висока. Не без труд се изкатери нагоре и пред него се разкри друга долчинка. Несъмнено така ще продължи без край. Въпросът бе, ще може ли някога да се измъкне от това състояние?