Читать «Говорящата кожа» онлайн - страница 16

— Ето го — каза апачът, — исках да му взема скалпа, но Великият Дух го е осъдил. Аз взимам скалповете на онези мъже, които са победени от мене. Но този тук е поразен от гнева на справедливия Маниту и то на същото място, където е извършил убийството. Разбра ли изцяло писмото, което ти дадох да прочетеш?

— Разбрах го изцяло — отвърнах аз.

— Горящата Лула не може да пише. Той разказа всичко на Инчу-чуна, великия вожд, и той направи писмото. Ти си брат на този прочут воин и затова ще ти подаря това писмо. Я виж, този нещастник отваря очи. Може би ще можеш все още да поговориш с него. Но аз ще се махна оттук; не мога да слушам неговото хленчене. Червенокожият мъж също има сърце, както и бледоликият човек.

Той се върна при Йозеф и майка му. На нас обаче ни предстоеше да прекараме още един много неприятен четвърт час-минутите, които убиецът имаше още да живее. Съзнанието му се възвърна; той почувствува, че смъртта му наближава и призна всичко. Наистина липсваше му сила за един свързан отговор, но все пак можа да отговори на въпросите ни с «да» и «не». Така научихме онова, което всъщност и сами можехме да отгадаем.

Забелязал, че Горящата Лула не носел вече със себе си златните зърна, докато го преследвал; следователно ги бил закопал някъде. Успял да заблуди индианеца и да се върне на мястото на нападението. Там изкопал с голяма мъка яма за труповете, за да остане в тайна убийството. След няколко дни успял да застреля и брата на убития, за да може да се присламчи към жената в ролята си на неин закрилник. После можел вече съвсем спокойно да търси златото. Уредил всичко, само не му се удало най-важното — да намери златните зърна. Жаждата за злато и терзанията на съвестта му го довели почти до лудост. Не можел да търпи никакви непознати хора, за да не би случайно някой да открие нещо. Затова Уил и аз бяхме посрещнати така враждебно, затова е бил прогонен и Малкият Елен, който се престорил на окуцял, за да може под този предлог да остане при него.

Сега убиецът умираше на мястото, където се намираха костите на заровените от него хора, а в последния си час му бе писано да научи от нас, че търсеното от него толкова дълго време злато е намерено и ще бъде собственост на момчето, което той толкова много мразеше. Това беше съдът на Божията справедливост.

Скоро той издъхна, без да издаде никакъв стон.

Разказахме случилото се на жена му. Тя не искаше да го види и имаше право. Ние двамата изкопахме гроба му и прочетохме молитва.

Не след дълго Малкият Елен се накани да си тръгва. Не можахме да го склоним да остане. А когато изстрадалата жена му предложи част от златото, той каза гордо:

— Задръж твоя златен прах! Апачът знае къде има злато в големи количества, но не казва никому и го презира. Великият Дух е създал човека не за да бъде богат, а за да бъде добър. Нека отсега нататък те дари с толкова щастие, колкото страдания си понесла досега!