Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 33

Дойде ред на нейната група. Докато ги прекарваха през вътрешния двор, Сен Клер се придвижи до края на групата.

Външният портал се отвори и групата мина през него. Настъпи моментът.

Сен Клер беше установила, че при излизането на всяка група от катедралата таанските надзиратели се извръщат и отдават чест в стойка „мирно“ с лице към окачените от двете страна на входа на Колдиез знамена.

Пет секунди, без затворниците да бъдат наблюдавани.

Повече от достатъчно.

Щом надзирателите отдадоха чест, Сен Клер избута с лакът един от затворниците и се втурна към пътеката, която извиваше надолу към града, Шест срещу три, беше изчислила тя, че няма да я забележат. Пет срещу две, че ще има склон, по който да се спусне. Осем срещу едно, че ще зърне издатина или нещо подобно, на което да скочи и да се измъкне от огневата линия.

На един метър от ръба си даде сметка, че е направила поредното си губещо залагане, и се закова на място.

Склонът се спускаше стотина метра отвесно надолу. Скалните издатини, които успя да зърне, бяха явно неподходящи. Сен Клер не проявяваше никакъв интерес към демонстративни самоубийства.

Чу крясъци зад гърба си, после пукот на оръжие. Вдигна ръце нагоре, обърна се и видя втурналите се насреща й надзиратели.

— И шестнайсет срещу три, че никога няма да се науча да летя — успя да измърмори в заключение, преди един приклад да се забие в корема й и да я повали на земята.

Челото на Алекс бе мокро от пот. Той бърникаше в ключалката, опитваше може би вече за стотен път да я превърти със странния извит шперц, който му бяха измайсторили хората му. Вече бе успял да направи три оборота и на теория му оставаше още само един.

Шперцът изпусна и Алекс преглътна една колосална ругатня, избърса щипещата пот от очите си, разкърши схванатия си гръб и почна отново.

Беше сигурен, че двамата зад него комуникират и вероятно критикуват безплодните му напъни. Но не можеше да е съвсем сигурен, тъй като те комуникираха в пълно безмълвие.

— Търпение, момчета — прошепна Алекс, въпреки че не бе доловил никакво недоволство. — Ей сегичка.

— Не се притеснявай — отвърна единият, висок рус мъж. — С Краулшавн не сме от припрените.

Краулшавн вдигна поглед към длъгнестия си приятел в очакване на превода.

Соренсен размърда светкавично пръсти и Краулшавн кимна енергично в знак на съгласие. Алекс насочи за момент вниманието си от бравата към Краулшавн, който също замърда пръсти.

— К’во казва?

— Че дори да си прав само приблизително по отношение на това какво има в помещението, чакането си заслужава.

Алекс изсумтя и продължи да бърника в бравата с кривия шперц.

Краулшавн и Соренсен бяха безспорно най-странната двойка, която Алекс и Стен бяха привлекли до този момент в своята разрастваща се организация.

Соренсен беше въплъщение на отгледан с царевица фермерски ратай с пилешки мускули, бледа кожа, която поруменяваше и при най-незначително усилие, и доста сложен начин на изразяване. Не притежаваше кой знае каква вродена интелигентност. Но от времето в „Богомолка“ Алекс отлично знаеше колко странна порода са такива като Соренсен. Те бяха изключителна ценност в няколкото екипа „Богомолка“, в които бяха действали Алекс и Стен. Бяха истински живи бойни компютри. Наивната им външност и привидната им мудност по отношение на непосредствените неща в живота прикриваха колосални изчислителни способности. Всъщност Алекс подозираше, че Соренсен наистина е оцелял член на унищожен екип „Богомолка“, а може би дори и действащ под дълбоко прикритие. Нямаше никакъв смисъл да задава въпроси, тъй като Соренсен никога не би отговорил. Още по-дразнещ беше фактът, че ако Соренсен наистина беше „богомолец“ и Алекс знаеше личния му код, щяха да разполагат с най-жестокия ходещ говорещ боен компютър. Което донякъде би увеличило шансовете им. Той отново хвърли преценяващ поглед към Соренсен.