Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 26

— Това всъщност е едно от задълженията на началниците — съгласи се Авренти.

Дерзин се усмихна едва забележимо.

— Нали разбирате, майоре, това изисква умение да говориш пред публика.

— Една от многото причини, поради която предпочетох да остана онова, което съм — отговори Авренти.

— Да. Говорил съм пред лордове и пияни докери, но нямам спомен да съм заставал пред военнопленници.

Авренти не каза нищо.

— Всъщност — продължи замислено Дерзин — би трябвало да е съвсем елементарно. Всичко, което би трябвало да направя, е да намекна, че са тук, за да работят за прославата на Таан. Ако са изпълнителни, ще бъдат възнаградени с възможността да видят следващия изгрев на слънцето. Ако окажат съпротива или направят опит да избягат… дори един имперец би трябвало да съзре логиката в това.

Авренти отново остана безмълвен.

— Съгласен ли сте, майоре? Това ли е правилният подход? Вие сте по-добре запознат от мен с военното мислене.

— Не бих могъл да помогна кой знае колко — отвърна майорът. — Не схващам логиката на попаднал в ръцете на врага войник, който да не търси начин да се отърве при първата попаднала му възможност.

Изражението и тонът на Дерзин останаха съвсем неутрални.

— Така е, разбира се.

И той отвори балконската врата и пристъпи напред.

Полицейски майор Генрик се прибра с трясък в квартирата си. Страшно му се искаше да строши нещо.

Дръпна масивната дървена врата, готов да я затръшне… но се овладя. Притвори я внимателно. След това свали колана си „Сам Браун“ с намерението да го захвърли. Но отново се овладя.

Току-що беше станал свидетел на истински кошмар.

Но трябваше ли да се поддава? Каква беше вероятността квартирата му да не се подслушва? Никаква. Генрик би подслушвал сам себе си.

Закачи внимателно кобура на един стол, отвори един шкаф, извади бутилка, провери я дали е на отбелязаното ниво, отпи голяма глътка и се тръшна на леглото.

Щеше да е истинска катастрофа.

След това се ободри. Не беше ли предупреден? Не му ли беше подсказано, най-напред от агента на лорд Вихман, а след това и лично от него, когато съответно, макар и поверително, беше удостоен да лицезре самия лорд?

И все пак.

Генрик стисна със зъби гърлото на бутилката — чу се изключително неприятен звук. Половината си живот беше прекарал като специалист по затворнически наказания. Знаеше как да се справя с извършили престъпления низши твари. За него престъпление беше всичко, което е в противоречие с Пътя на Таан, което пък беше всичко, разпоредено от настоящия му началник.

Майката на Генрик беше разпътна жена, а баща му — въпросителен знак. Докато растеше, си фантазираше, че баща му е напредващ в кариерата офицер, чийто принудителен брак е станал причина да търси щастието си другаде. Това не означаваше, че за него майка му беше приказна принцеса, но пък и мечтите на Генрик не бяха особено последователни.

Генрик израсна със самочувствието на отхвърлен и със страха, че някой ден ще бъде разкрит и подложен на унизителни подигравки. Сънародниците му наистина му се подиграваха — за това, че пръв тича да се подмаже на всеки нов шеф, да докладва за всяко най-незначително нарушение, да предложи доброволно услугите си за изпълнението на всяка подхвърлена от началството идея.