Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 23

Но Колдиезката катедрала си оставаше грандиозно човешко творение.

Имаше кръстовидна форма, надлъжната й ос беше почти два километра, а напречната — един. В центъра на кръста беше олтарът, а над него руините на камбанарията. Късите крила на кръста бяха покрити с покрив, а в центъра на дългите се простираха вътрешни дворове.

Колдиез беше създадена като независима религиозна общност, макар църковниците изобщо да не страняха от обществото. Когато таанците наредиха катедралата да бъде изоставена, миролюбивите заселници систематично я бяха затваряли, като запечатваха коридорите и помещенията при оттеглянето си.

За таанците Колдиез беше идеално място за затвор. За възстановяването й бяха необходими съвсем малко строителни материали. Енергийното й захранване щеше да е минимално. Прехвърлените в нея затворници щяха да осигурят работните бригади, за да направят сградата обитаема.

Северното късо крило, където се намираше централният вход на Колдиез, беше изолирано от останалите, а помещенията около вътрешния двор бяха превърнати в административни и охранителни щабове. В коридора между охранявания двор и централния олтар бяха инсталирани детектори и тройни врати.

Около катедралата беше изграден кордон от четири минирани полоси с детектори.

Така че макар предпазните мерки по сигурността да не бяха изградени окончателно, Колдиез беше готова да приеме затворниците. В края на краищата външният периметър беше запечатан, а и никой от имперските пленници не можеше да лети. С времето щяха да бъдат инсталирани допълнителни средства за предотвратяване на евентуални бягства.

Таанците бяха убедени, че Колдиез е обезопасена срещу бягства.

И сега влизащите в нея имперски затворници се оглеждаха — с тайната надежда, че някак си някога някое умно създание би могло да успее да намери свободата си.

Не виждаха основателна причина защо това да не е някой от тях.

9.

Строиха ги във вътрешния двор — с крясъци и юмруци. Стен оглеждаше изучаващо надзирателите.

Изглеждаха така, както беше очаквал, и поведението им не се различаваше особено от онова, с което се беше сблъскал в предишния лагер: мускулести биячи, позастарели строеваци и други, които бяха прекалено стари или прекалено млади, за да ги изпратят на фронтовата линия.

Ругатните и заплахите им също му бяха познати.

Но нито един от тях не носеше камшик. Бяха въоръжени с обикновени и зашеметяващи палки — за докараните до пълно оскотяване затворници те бяха като перца. Никой не размахваше огнестрелни оръжия. А и никого не пребиваха с приклади — обичайният начин да те принудят да застанеш „мирно“.

Най-старшият носеше петлици на майор. Беше истинска грамада и широкият му кожен колан беше на път да загуби битката с огромното му шкембе. Докато изреваваше заповедите си една подир друга, ръката му току докопваше напъхания в кобура пистолет, след което той я отместваше като по принуда встрани. Лицето му беше покрито с изумителни белези.