Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 185

— Така е — каза Л’н.

Каза го малко прибързано, но на резкия въпросителен поглед на Сен Клер отвърна с простодушен израз върху розовото си, покрито с козина личице.

— К’ъв ти е проблемът, девойче? — попита Алекс.

— Напоследък не усещам да вършим нещо. Караме ги да си трошат парите. Чудесно. Саботираме производството. Понижаваме духа им. Крадем тайните им. И сме общо взето трън в задника им. Това е страхотно. Както би трябвало да бъде. Направо им разкатаваме фамилията.

— Не разбирам какъв ти е проблемът — каза Л’н. — Какво повече искаш?

— Искам да ги чуя как охкат — отвърна Сен Клер. — Всъщност какво толкова им причиняваме в действителност?

— Тъй — рече Алекс и започуква замислено с пръсти по масата. — Чаткам за к’во приказваш.

— Така ли? — попита доверчиво Л’н: все още беше съхранила в себе си нещичко невинно.

Алекс кимна мъдро.

— Туй е една стара болка — добави той. — Колко точно боли болката. Да. Стара история, девойче. Нека Килгър ти каже колко стара.

И Алекс се разположи, за да разкаже своята история на подозрителната Сен Клер и заинтригуваната Л’н.

— Един мой дядо бил авджия. На Земята. Мрачно и студено, и прочие. Бродел из пустошта със седмици и месеци. Един ден били в няк’во градче. Не. Не било град. Село. Дядо ми значи търсел зъболекар. Излязло, че в селото има дипломиран знахар. И дядо сяда на стола и зъболекарят му гледа зъбите и вика: „Ей тоз тряб’а да го вадим. Ма нямам упойка“. Дядо вика: „Няма страшно. Дърпай“. Тъй с много пъшкане и охкане зъболекарят издърпал зъба. И той се поти, и дядо се поти. А знахарят му вика: „Не е ли туй най-голямата болка, дет’ си чувствал някога?“ А дядо вика: „Не, туй е нищо“. С голямо чудене зъболекарят вика: „Че кое е по-лошо от туй?“ Дядо вика: „Минал’та неделя ме фана дрисък. Кофти, не мога да стигна от къщи до нужника. Тъй че свалям гащите до преспата точно срещу вратата. И съвсем ми е изскочило, че чистих капаните за мечки, преди да падне снегът, и съм оставил един заложен баш дет’ клеча. Което си спомням, га капанът щраква. И ми защипва топките“. „Божке — вика зъболекарят, — право каза. Туй е най-голямата болка“. „Не, не, момче — вика дядо — най-голямата болка беше, докато скъсам синджира на капана…“

Поантата на историята му беше посрещната с обичайната студена гранитна тишина. Но само от страна на Сен Клер. Л’н се превиваше на пода от смях. Алекс й се усмихна широко и гальовно.

— Не го разбрах — каза хладно Сен Клер.

— Сериозно? — Л’н се задъхваше от смях. — Как така? Толкова е — толкова е просто, че… — Тя спря да се успокои. — Виж сега. Капанът за мечки има една голяма дълга верига.

— Това ми е известно — каза малко раздразно Сен Клер.

— В единия край веригата е забита в земята. В другия край е… ами капанът. И, разбираш ли, когато челюстите на капана се затворили, защипали прапрапракакъвто и да е дядо на Алекс за скротума.