Читать «Аутопсия» онлайн - страница 4

Един портал отвеждаше към коридор, продължаващ по протежението на цялата къща. Отдясно имаше няколко врати, а отляво беше кухнята, където Марино и един полицай разговаряха с някакъв мъж, вероятно съпруг на убитата.

Смътно забелязах чисти плотове, линолеум и уреди в мръснобелия цвят, който производителите наричат „слонова кост“, светложълти пердета и тапети. Но вниманието ми бе привлечено към масата. Там лежеше найлонова червена раница, чието съдържание полицията вече беше преровила: стетоскоп, фенерче-писалка, пластмасова кутия, в която някога е имало сандвичи или нещо друго за ядене, и скорошни издания на „Годишник на хирургията“, „Ланцет“ и „Бюлетин по травматология“. Това окончателно ме разстрои.

Когато спрях до масата, Марино ми хвърли хладен поглед и ме представи на съпруга, Мат Питърсън. Питърсън седеше свит на стола с лице, съсипано от шока. Бе изключително привлекателен, почти красив, с безупречно изсечени черти, смолисточерна коса и гладка кожа с едва загатнат тен. Раменете му бяха широки, а изящно изваяната му фигура бе небрежно облечена с бяла риза и избелели джинси. Той бе забил очи в земята, а ръцете му лежаха безжизнени в скута.

— Това нейни неща ли са? — Трябваше да знам. Всички тези медицински вещи можеха да принадлежат и на мъжа й.

— Да — промълви Марино в отговор.

Питърсън бавно повдигна очи към мен. Те бяха тъмносини, кръвясали и в тях като че ли прочетох облекчение. Лекарят беше тук — лъч надежда там, където място за надежда нямаше.

Той започна да говори с глух глас, изреченията излизаха насечени — мисълта му беше разпокъсана, беше зашеметен.

— Говорих с нея по телефона… Снощи… Каза ми, че ще се прибере към дванадесет и половина от Медицинския институт на Вирджиния, спешния кабинет. Като се върнах, заварих лампите изгасени и помислих, че си е легнала. След това влязох там. — Гласът му изтъня, затрепери и той пое дълбоко дъх. — Влязох там… вътре, в спалнята.

Впери умолителен поглед в мен, отчаяните му очи постепенно се пълнеха със сълзи.

— Моля ви! Не искам разни хора да я гледат, да я виждат така. Моля ви!

— Тя трябва да бъде прегледана, господин Питърсън — казах аз внимателно.

Изведнъж той стовари юмрук върху масата в неочакван изблик на гняв.

— Знам! — Очите му бяха очи на безумец. — Но всичките тези хора, полицията и всички! — Гласът му трепереше. — Знам как стават тези работи! Гъмжи от репортери и всякакъв народ. Не искам всяко копеле и брат му да я зяпат!

Марино ни най-малко не се впечатли.

— Ей, аз също имам жена, Мат. Много добре те разбирам. Обещавам ти, че с нея ще се отнасят с уважение. Същото уважение, което бих изисквал и аз, ако бях на твоето място.

Успокоителният балсам на лъжата.