Читать «Аутопсия» онлайн - страница 172

— Да се провери — каза Уесли. — Изпрати няколко момчета да обиколят пицариите, които разнасят пици за вкъщи. Веднага.

Утре беше петък!

— Виж дали няма някоя пицария, където и петте жени от време на време да са се обаждали. Трябва да е в компютъра, лесно ще е за проверка.

Марино излезе за малко и се върна с „жълтите страници“ — указателя за служебни номера. Намери раздела с пицариите и започна да си записва имената и адресите.

Сещахме се за все повече и повече професии. Телефонистите в болници и телефонни компании отговаряха на обаждания по всяко време на денонощието. Хора, които търсят спонсори за благотворителни цели, не биха се поколебали да те вдигнат от креслото по време на любимото ти телевизионно предаване, дори в десет часа вечерта. Съществуваше възможността някой да си играе на рулетка с телефонния указател — някой от охраната на Федералния резерв, на когото му е доскучало да седи сам във фоайето, или продавач от бензиностанция в мъртвите нощни часове.

Обърквах се все повече и повече. Не бях в състояние да се оправя в цялата тази каша.

Но имаше нещо, което не ми даваше мира.

„Само усложняваш нещата — шепнеше вътрешният ми глас. — Отдалечаваш се от това, което вече знаеш.“

Погледнах месестото влажно лице на Марино, очите му, които постоянно играеха. Бе уморен, страдаше от стрес. Дълбоко в него още тлееше гневът. Защо бе толкова обидчив? Какво беше казал за начина на мислене на убиеца? Че надали обича жените с професионални амбиции, защото са надути?

Винаги, когато се опитвах да го намеря, той беше „по улиците“. Беше присъствал на местопрестъплението на всяко едно от убийствата на тези хора.

При убийството на Лори Питърсън той бе съвсем свеж. Дали въобще си бе лягал през онази нощ? Не беше ли малко странен фактът, че с такава ярост искаше да лепне убийствата на Мат Питърсън?

Марино не е този тип, казах си аз.

Прекарва по-голяма част от времето си в колата си, освен това професията му не включва отговарянето на телефонни обаждания, така че не виждах връзката между него и тези жени.

И най-важно от всичко, той няма специфична миризма на тялото, а ако анцугът, намерен в кофата за боклук, бе негов, защо ще го донася в лабораторията?

Освен ако е решил да обърне системата наопаки, помислих си аз, да я обърне сама срещу себе си, защото знае толкова много. В края на краищата той е специалист, начело е на разследването и има достатъчно опит, за да може да бъде или спасител, или сатана.

Предполагам, че през цялото време у мен е съществувал страхът, че убиецът може да се окаже ченге.

Марино не се вписваше. Но убиецът можеше да е човек, с когото той бе работил от месеци, който си купуваше тъмносини анцузи от най-различни магазини из града, който си миеше ръцете със сапун „Борауош“, какъвто се използваше в мъжките тоалетни на отдела, човек, който разбираше достатъчно от съдебно-криминални разследвания, за да успява да надхитри колегите си и мен самата. Ченге, което бе кривнало от правия път. Или човек, когото работата в полицията бе привлякла, защото това е много примамлива професия за психопатите.