Читать «Обществото на Жулиет» онлайн - страница 5

Пиша всичко това, но още не знам как точно да обясня какво се случи онази нощ. Онази първа нощ, в която се натъкнах на Обществото на Жулиет.

2

Първото нещо, което научаваме в класа по режисура, е следното:

Сюжетът винаги се съобразява с персонажите.

Винаги, винаги, винаги. Никога не можеш да сгрешиш, следвайки това правило.

Всеки учител по творческо писане ще ви каже същото и ще ви накара да го повтаряте, отново и отново, докато не се запечата в мозъка ви и не го запомните като собственото си име.

Това е основен принцип в света на творчеството, независимо дали говорим за литература, или за филми; неизменим като теорията за относителността на Айнщайн. Без него цялата фабрика на въображението би се срутила.

Вземете например някой класически филм — всъщност който и да е филм, разголете го до основата му и ще разберете за какво говоря.

Добре, „Шемет“ (1958) на Алфред Хичкок, филм, който всеки студент като мен се предполага да познава основно. Героят на Джим и Стюърт, Скоти, е детектив, който е сляпо отдаден на търсенето на истината; това, в съчетание с ужасяващия му страх от височини и обсебеността му от една мъртва блондинка, което граничи с некрофилия — неговите ахилесови пети, ако може да ги наречем така — го заслепява до такава степен, че в крайна сметка той става жертва на съвършена измама.

Да допуснем за миг, че Скоти беше ченге с обичайната пристрастеност на полицаите към понички; щеше да бъде много по-реалистично. Но просто нямаше да се получи нищо. Ченгето щеше да бъде привлечено неудържимо към щанда за понички вместо към фаталната жена и Хичкок нямаше да има филм за правене.

Ето ви доказателството. Сюжетът се подчинява на персонажа, на неговия характер.

Да вземем друг пример. „Гражданинът Кейн“. Филм, който критиците обичат да наричат „най-великия филм на всички времена“. И имат основание, защото в него ще намерите всичко. Подтекст, режисура, мизансцен, сценарий, актьорска игра — всички неща, които превръщат един филм в произведение на изкуството, а не в простичка реклама на някоя марка компютри или автомобили, каквито май са по-вечето съвременни филми.

И така, „Гражданинът Кейн“ (1941), дебютният филм на Орсън Уелс, историята на телевизионния магнат Чарлз Фостър Кейн. Мъж, изпълнен с надменно самочувствие и амбиция — същите качества, които са го издигнали до върха, качествата, формирали се в него вследствие на комплекса му от свръх контролираща майка, и които с течение на времето възпират постиженията му, провалят брака му и, в крайна сметка, съсипват живота му.

Осъден от порочния кръг, който сам е създал, стигнал и до върха, и до дъното на възможностите си, бедният стар Чарли умира самотен и изоставен — просто защото така и не успява да се откъсне от полата на майка си.

А може би не от полата й… защото последните думи, които Кейн прошепва с немощния си глас, когато хватката му отслабва и той изпуска онова снежно кълбо — или кристална топка, или каквото там беше, в което не успя да види бъдещето си, а именно, че животът му не просто е прецакан, а свършен, та тези последни думи, „розова пъпка“, които произнася, според легендите са намек на Орсън Уелс за галеното име, с което Уилям Рандолф Хърст (прототипът на Чарлз Фостър Кейн) описвал вагината на любовницата си.