Читать «Зеленият път» онлайн - страница 9

За миг си помислих, че ще ме удари и че ще си имам действителни неприятности. Кофи през цялото време стоеше там като най-големия спрял часовник на света. После Уетмор пъхна палката си обратно в ръчно изработения калъф — глупава, суетна вещ — и закрачи нататък по коридора. Не си спомням кой седеше на бюрото на дежурния — предполагам, някой от приходящите — но Пърси трябва да не го е харесал как изглежда, защото когато минаваше покрай него, изръмжа:

— Разкарай тази усмивчица от лайняното си лице, да не ти я разкарам аз. — Последва дрънчене на ключове, моментен взрив на гореща слънчева светлина откъм вътрешния двор и после Пърси Уетмор изчезна, поне засега. Мишката на Делакроа тичаше назад-напред от едното до другото рамо на дребничкия французин и тънките й мустачки потрепваха.

— Стой мирен, господин Джингълс — рече Делакроа и мишката спря на лявото му рамо, сякаш го беше разбрала. — Просто стой мирен и пази тишина. — Напевният му френски акцент от Южна Луизиана¹ звучеше екзотично и чуждо.

— Върви да си лягаш, Дел — наредих му аз. — Вземи да си починеш. Това изобщо не ти влиза в работата.

Той се подчини. Бе изнасилил младо момиче и го беше убил, след което изхвърлил трупа му зад жилищния блок, в който живеела жертвата, залял го с керосин и го запалил с надеждата по някакъв начин да се освободи от уликата за престъплението си. Огънят се разпространил до самата сграда, обхванал я и загинали още шестима души, сред които две деца. Това бе единственото му престъпление и сега той бе просто любезен човек с угрижено лице, плешиво теме и дълги коси, безредно пръснати над яката на ризата му. Съвсем скоро щеше да седне на Стария Светльо и столът щеше да сложи край на живота му… но каквото и да го бе накарало да извърши това ужасно дело, то вече беше изчезнало и сега французинът лежеше на койката си, оставил мъничкия си приятел да тича писукайки по ръцете му. В известен смисъл това бе най-лошото — Старият Светльо никога не унищожаваше онова, което е вътре в тях, нито пък успяват да го приспят отровите, с които ги инжектират в наши дни. То успява да избяга, прехвърля се в някой друг и ни оставя да убиваме празни обвивки, които така или иначе не са наистина живи.

Насочих вниманието си към гиганта.

— Ще се държиш ли добре, ако кажа на Хари да ти свали веригите?

Той кимна. Повтори се същото като с поклащането му на глава: надолу, нагоре и обратно в центъра. Странните му очи ме гледаха. В тях имаше някакъв вътрешен мир, но не такъв, на който да съм сигурен, че мога да се доверя. Повиках Хари, който влезе и отключи веригите. Сега не проявяваше страх, дори когато коленичи между дебелите като дънери крака на Кофи, за да свали прангите му, и това донякъде ме успокои. Всъщност нервността му се дължеше на Пърси, а аз вярвах в инстинкта му. Вярвах в инстинктите на всичките си хора в блок Е освен на Пърси.