Читать «Зеленият път» онлайн - страница 8

Хари носеше папка с документите на затворника.

— Дай му ги — казах му аз. — Пъхни ги в ръката му.

Хари се подчини. Огромният идиот ги пое като лунатик.

— Хайде сега ми ги донеси, голямо момче — наредих аз и той го направи, като тътреше крака и дрънчеше с веригите си. Трябваше да наведе глава, за да влезе в килията.

Погледнах към него, а после и към формуляра, най-вече за да се уверя, че височината му е факт, а не оптическа илюзия. Беше истина: два метра и три сантиметра. Теглото му бе определено като сто двайсет и пет килограма, но ми се струва, че това беше само преценка на око — трябваше да е сто и четирийсет, а може би дори сто и петдесет килограма. В графата за характерни белези и следи от рани някой старателно беше отпечатал на „Магнъсън“, старата, вярна пишеща машина на регистратурата: „Многобройни“.

Вдигнах поглед. Кофи малко се бе изместил встрани и можех да видя Хари, застанал на отсрещната страна на коридора пред килията на Делакроа — когато пристигна Кофи, той беше единственият друг обитател на блок Е. Дел бе слаб, оплешивяващ мъж с угриженото лице на счетоводител, който знае, че скоро ще разкрият кражбата му. Неговата дресирана мишка седеше на рамото му.

Пърси Уетмор се беше облегнал на вратата на килията, в която току-що се бе настанил Джон Кофи. Беше извадил полицейската си палка от направения по поръчка калъф, в който я носеше, и потупваше с нея по дланта си така, както прави човек с играчка, която има намерение да използва. Изведнъж почувствах, че просто не мога повече да понасям да стои там. Може да беше от нетипичната за сезона жега, може би, защото уринарната инфекция нажежаваше слабините ми и правеше сърбежът от вълненото ми бельо непоносим, а може би и защото знаех, че щатът ми е пратил да екзекутирам един чернокож полуидиот, а Пърси очевидно искаше първо малко да го пообработи на ръка. Навярно бе заради всички тези неща заедно. Каквато й да беше причината обаче, за момента престана да ми пука за политическите му връзки.

— Пърси — казах, — местят затворническата болница в нова сграда.

— За това отговаря Бил Додж…

— Зная — прекъснах го аз. — Върви и му помогни.

— Това не е моя работа. Моята работа е този грамаден кретен. — Пърси не обичаше едрите хора. Не бе слаб като Хари Теруилигър, но беше нисък. Нахакан тип, той обичаше да се бие, особено когато шансовете бяха на негова страна. И суетен по отношение на косата си. Почти не откъсваше ръце от нея.

— Тогава си свършил работата си. Върви в болницата.

Той издаде напред долната си устна. Бил Додж и хората му местеха сандъци и купчини завивки, дори леглата — болницата се изнасяше в нова сграда в западната част на затвора. Черна работа, тежки неща за носене. Пърси Уетмор не искаше да участва нито в едното, нито в другото.

— Имат достатъчно хора — упорстваше той.

— Тогава върви там и се включи като заместник на Додж — настоях аз, като повиших глас. Видях, че Хари потръпва, но не му обърнах внимание. Ако губернаторът заповядаше на директора да ме уволни за разрошването на неподходяща перушина, кого щеше да постави на моето място Хал Мурс? Пърси ли? Това беше шега. — Всъщност не ме интересува какво правиш, Пърси, стига да се махнеш от тук за известно време.