Читать «Безсъние» онлайн - страница 5

„Едно поне е сигурно — помисли си. — Тази нощ ще спя. Ще спя като пън.“

Краят на летището — няколко акра изсъхнала кафеникава трева, в която ръждивите железопътни релси бяха потънали като отломки от разбит кораб — сега бе от лявата му страна. В далечината зад оградата виждаше боингът 747 на „Юнайтед“, с размерите на детско самолетче, който рулираше към малкия терминал на летището, използван съвместно от компаниите „Юнайтед“ и „Делта“.

Погледът на Ралф бе привлечен от друго превозно средство — една кола, която тъкмо излизаше от терминала на „Дженеръл Авиейшън“, разположен в по-близкия до него край на летището. Тя тръгна по чакълената настилка, насочвайки се към малкия служебен вход, от който се излизаше на удължението към Харис Авеню. Напоследък Ралф виждаше доста превозни средства да влизат и излизат през този вход; той бе разположен само на шейсетина метра от района за пикници, където се събираха „старчоците“. Когато колата доближи портала, Ралф видя, че това е датсунът на Ед и Хелън Дипно… и се движи доста бързо.

Спря на банкета, без да забележи, че ръцете му нервно са се свили в юмруци, докато малката кафява кола летеше към затворения портал. За да се отвори отвън, бе необходима специална карта; отвътре тази функция изпълняваше инфрачервен лъч. Но той бе нагласен да се задейства близо до портала, съвсем близо, а при скоростта, с която се движеше датсунът…

В последния момент (или поне така се стори на Ралф) шофьорът удари спирачки, изпод гумите изхвръкнаха синкави облачета дим, които припомниха на Ралф приземяването на боинга, и порталът започна тромаво да се отваря. Стиснатите юмруци на Ралф се отпуснаха.

Една ръка се подаде от страната на шофьора и замаха, очевидно пустосвайки портала. В това движение имаше нещо толкова абсурдно, че Ралф започна да се усмихва. Усмивката му обаче помръкна преди още да разкрие зъбите му. Прохладният ветрец все още повяваше от запад, където се кълояха буреносните облаци, и до него долетяха крясъците на шофьора на датсуна:

— Мръсен кучи син! Копеле такова! Да го духаш! По-бързо! По-бързо бе, лайногриз такъв, сдухан лизач! Гаден педераст! Импотент нещастен! Гъзоблизец!

— Това не може да е Ед Дипно — промърмори Ралф. Неволно започна да се отдръпва. — Не може да е той.

Ед работеше като химик-изследовател в научния отдел на лаборатории „Хокинс“ във Фреш Харбър, и бе един от най-милите и възпитани млади хора, които Ралф познаваше. Освен това с Каролин обожаваха съпругата на Ед, Хелън, и тяхната наскоро родена дъщеричка Натали. Посещение на Натали бе едно от малкото неща, способно да откъсне Каролин от тягостния й живот напоследък, и тъй като бе усетила това, Хелън носеше детето у тях доста често. Ед никога не възразяваше. Той знаеше, че има и хора, които не биха позволили на жена си да търчи при съседите-старци всеки път, когато бебето направи нещо ново и очарователно, особено при положение, че бабката е болна. Ралф предполагаше, че Ед просто не може да каже на някого да си гледа работата, без след това да прекара една безсънна нощ в терзания за думите си, но…